Еволюцията на Бог – Робърт Райт

0
evoluciata_na_bog_cover_4eti.meРобърт Райт ни повежда на стремително пътешествие из историята и прави откритие с изключителна значимост за съвременния свят: в еволюцията на юдаизма, християнството и исляма има модел, а в техните свещени писания се разкрива „скрит код“. Със своя прочит на тези текстове в светлината на условията, при които са възникнали, Райт ни демонстрира какви са силите, които неведнъж са извеждали Авраамическите религии от войнствеността и нетолерантността до по-високо ниво на нравственост. Освен това ни показва как днес тези сили могат да подкрепят отново тяхната дълбока тенденция към хармония, а анализът му ни изправя пред възможността за помирение между наука и религия…
Райт демонстрира, че колкото и погрешни да са нашите традиционни представи за Бог, тяхната еволюция указва към една трансцендентна перспектива: че религиозното търсене е основателно и че съвременният научен светоглед оставя място за нещо, което би могло да бъде наречено божествено… Амбициозен и блестящ като изпълнение, сензационният научен бестселър Еволюцията на Бог ще промени завинаги нашето разбиране за Бог, за произхода му, както и за неговата и нашата посока на развитие.

Началото на “Еволюцията на Бог” отвежда в ловно-събираческите общества. Райт пише: “Еволюционната психология показа, че колкото и странни да изглеждат някои „първобитни“ вярвания – и колкото и странни да изглеждат някои „модерни“ религиозни представи на атеистите и на агностиците, – те са естествени порождения на човечеството, естествени продукти на един мозък, развил се чрез естествения отбор, за да осмисля света с най-различни средства, общата продукция на които не е изцяло рационална.” Разказвайки пространно за различни религиозни практики, той набляга на факта, че не съществува туземно монотеистично ловно-събираческо общество – политеизмът е нормата, а още по-важното е, че “ловците и събирачите по принцип не почитат своите богове. Всъщност те често се отнасят с тях по същия начин, по който човек се отнася към хората – в някои дни любезно, в други не толкова”
Въпреки своята умереност и дори позитивно отношение към съвременните религи, Райт все пак е учен и показва нужното безпристрастие, казвайки: “В шаманистката фаза от еволюцията на религията можем да видим не само светлата страна на религията, но и някои от дефектите, които я сподирят оттогава  насетне. Религията, произлязла от мозъците на хората, е принудена да носи, за добро или за зло, белезите на нашия вид.” И допълва: “Ролята на шамана в култивирането на антипатия и насилие както вътре в обществото, така и извън него е още по-очевидна на фона на романтическото виждане, че съвременната религията е упаднала – че тя е възникнала чиста само за да се опорочи по-късно. Явно една от най-позорните роли на модерната религия – ролята на подпалвач на конфликти между обществата – е била част от нейната същност още в началните ѝ етапи.”

След обширни анализи на политеизма най-сетне иде ред и на първата от трите основни части на книгата – юдаизмът и Богът/боговете в него. Райт уверено показва корените и дори дълготрайната политеистична негова същност. На десетки страници той анализира Стария завет и показва, че “най-ранният писан текст в авраамическата традиция и в този смисъл изходна точка за юдаизма, християнството и исляма – съдържа убедителни следи от своите предшественици.

Преминавайки към втората основна част, християнството,  трябва да започнем с главното: “Сигурните данни за „историческия Иисус“ са оскъдни. Библейските разкази за живота и словата на Иисус – евангелията от Матей, Марко, Лука и Иоан – са били написани между 65 и 100 г.сл.Хр., тоест трийсет и пет до седемдесет години след неговата смърт.14 По това време техният суров материал, историите за Иисус, циркулиращи в устна и писмена форма, без съмнение са били формирани от психологическите и реторическите потребности на неговите последователи.”
 Тезата на Райт е изненадваща, но добре защитена – истинският създател на християнството като организирана религия е Павел, който умело създава и развива доктрината за братската любов, която успяла да се наложи по чисто еволюционен път в конкурентната среда на безброй други вярвания.
Книгата е пълна с интересни факти и подробности, които определено са доста любопитни. Вижте например за един подобен на Иисус проповедник, който е имал всичко, което му е било нужно – сал един амбициозен и адаптивен Павел не му е достигнал:
Чували ли сте за Аполоний Тиански? И той живял като Иисус през I в.сл.Хр. Според историите, разказвани от неговите поклонници, той пътувал с учениците си от град на град и вършел чудеса: лекувал парализирани и слепи, прогонвал демони. Тия свои способности дължал на особения си достъп до божественото – той бил син Божи, казвали някои – и притежавал дарбата да пророкува. Проповядвал, че хората трябва да се тревожат по-малко за материалните удобства, а повече за съдбата на душа­та си, и развивал една етика на споделянето. Бил преследван от римляните и след смъртта си се възкачил на небето. Това придава доста голяма симетричност на живота му, тъй като и раждането му е свързано с чудо; преди да се роди, неговата божественост била разкрита на майка му от небесна фигура.
Звучи ли ви познато?

Обаче, бихте могли да възразите, Аполоний Тиански не предлагал доктрина за междуетническа любов! Ала както ви­дяхме, вероятно и Иисус не е предлагал такава. Доктрината била развита от религиозния предприемач Павел, който я из­ползвал. за спойка на своето голямо предприятие.”

Третата основна част – за исляма – е най-кратка, но и не по малко интересна. Обрисувайки пространно Мохамед и анализирайки Корана, Райт открива великолепни връзки със Стария и Новия завет.
Много интересно наблюдение прави Райт за връзката между Корана и съвременната наука: “Заради това натрупване на свидетелства за Божията доброта и величие Коранът прилича повече от Библията на определението, което Дарвин дава на своята книга „Произходът на видовете“: „едно дълго доказателство“. Това не е единственото нещо, по което си приличат двете книги. И двете доказателства претендират да обясняват изключително финото съответствие между човека и неговата околна среда. Мохамед отбелязва колко благоприятна е екосистемата за човешкото благоденствие и я обяснява с това, че Бог е проектирал тази екосистема. Дарвин отбелязва същото близко сходство между хората и тяхната екосистема и постулира различно обяснение: хората били оформени така, че да съответстват на своята екосистема – не другояче.”

robert_rait-4eti.me

В тази книга използвах думата „бог“ в две значения. Първо, съществуват боговете, които населяват човешката история – богове на дъжда, богове на войната, богове-творци, богове за всякакви цели (като например авраамическия бог) и така нататък. Тези богове съществуват в главите на хората и веро­ятно само там.
Но в някои случаи аз изразявах предположението, че може би съществува един вид бог, който е реален. Тази перспектива бе повдигната от манифестираното наличие на нравствен поря­дък – тоест от упоритото, макар и колебливо, разширяване на нравственото въображение на човечеството през хилядолетията и от факта, че настоящото съхранение на социалния ред зависи от по-нататъшното разширяване на нравственото въображение, от движението в посока към нравствената истина. Наличието на нравствен порядък, казах, основателно ни позволява да допуснем, че човечеството има „по-висша цел“ в някакъв смисъл. И може би източникът на тази по-висша цел, източникът на нравствения по­рядък е нещо, което отговаря на изискванията, за да бъде означе­но с наименованието „бог“ поне в известен смисъл на тази дума.

УВОД
От една страна, аз смятам, че бого­вете са възникнали като илюзии и че последвалата история на представата за Бог е в известен смисъл еволюцията на една илю­зия. От друга страна: 1) самата история на тази еволюция указва за съществуването на нещо, което можем смислено да наречем божественост; и 2) в хода на своето развитие „илюзията“ се е осъ­временила по такъв начин, че е станала по-приемлива. В тези два смисъла илюзията е ставала все по-малко и по-малко илюзорна.
Смислено ли е горното твърдение? Вероятно не. Надявам се да стане такова в края на книгата ми. Засега би трябвало само да призная, че Бог такъв, какъвто остава приемлив след цялото това осъвременяване, не е какъвто си го представят повечето вярващи.
Има още две неща, които се надявам да добият нов смисъл в края на книгата ми. Това са два аспекта на настоящата ситу­ация в света.
Първият е онова, което някои наричат сблъсък на циви­лизации – напрежението между юдео-християнския Запад и мюсюлманския свят, така ярко проявило се на 11 септември 2001 г. От тоя ден насетне хората се питат по какъв начин све­товните авраамически религии могат – ако това изобщо е въз­можно – да съществуват съвместно, след като глобализацията ги заставя да влязат във все по-близък и по-близък контакт.
Историята е пълна със сблъскващи се цивилизации, но и с цивилизации, които не се сблъскват. И разказът за ролята, която са играли религиозните идеи – раздухващи или потуша­ващи пламъците и често променящи се в този процес – е поу­чителен. Смятам, че той ни казва какво можем да направим, за да доведем настоящия „сблъсък“ до щастлив край.
Вторият аспект на настоящата ситуация в света, на който ще се спра, е друг вид сблъсък – широко дискутираният „сблъ­сък“ между наука и религия. И тоя сблъсък, подобно на пър­вия, има дълга и поучителна история. Можем да го проследим назад във времето поне до древен Вавилон: затъмненията, които дълго време били приписвани на неспокойни и зложелателни свръхестествени същества, внезапно се оказало, че се явяват на предсказуеми интервали – достатъчно пред­сказуеми, та да накарат човека да се запита дали проблемът наистина е в неспокойните и зложелателни свръхестествени същества.
Оттогава насетне са се извършили голям брой подобни тревожни (от гледна точка на религията) открития, но из­вестна представа за божественото е оцелявала винаги след срещата си с науката. Представата е трябвало да се промени, но това не е обвинение срещу религията. В крайна сметка на­уката се е променяла безспирно, като е ревизирала, ако не и дискредитирала старите си теории, но никой от нас не мисли, че това е обвинение срещу нея. Напротив, смятаме, че извърш­ващата се адаптация приближава науката по-близо до исти­ната. Може би същото става и с религията. Може би в края на краищата безпощадното научно обяснение на затруднението ни – например обяснението, с което бях изобличен от амво­на на църквата, където ходи майка ми – може да се съчетае с един наистина религиозен светоглед и е част от процеса, кой­то пречиства религиозния светоглед и го придвижва по-близо до истината.
Двата въпроса за големи сблъсъци могат да бъдат обобще­ни в едно изречение: могат ли религиите в съвременния свят да се сдобрят помежду си и могат ли да се сдобрят с науката? Мисля, че историята ни сочи утвърдителни отговори.

ЩО Е РЕЛИГИЯ?
Можете да получите извинение за това, че когато разглежда­те религията в ловно-събираческите общества, заключавате, подобно на Джон Лъбок, че тяхната религия има малко общи черти с религията, която познаваме ние. Определено така­ва е била реакцията на повечето европейци от XIX в. Къде е нравственото измерение на религията им? Къде е братската любов? Къде е благоговението – а не само страхопочитанието – пред божественото? Къде е величественият ритуал? Къде е търсенето на вътрешен покой? И каква е тази бъркотия от ду­хове и божества, вършещи неправдоподобни неща, за да кон­тролират части от света, които всъщност се контролират от природни закони?
И все пак религиите на ловците и събирачите притежават поне две характеристики, които се срещат в един или в друг смисъл във всички велики световни религии: те се опитват да ни обяснят защо се случват лошите неща и следователно ни предлагат начин да оправим положението. Християнската молитва за тежко болно дете може да изглежда по-фин ин­струмент от профанната конфронтация на лечителя у племе­то кунг с някой техен бог, но на някакво ниво логиката е една и съща: добрите и лошите резултати се контролират от едно свръхестествено същество и това същество е обект на въз­действие. А онези християни, които в духа на модернизма се въздържат да молят Бог за земни интервенции, обикновено се надяват на благоприятно отношение в отвъдния живот. Дори будистите, които не вярват в никакви богове (а повечето буди­сти вярват), се стремят да постигнат чрез медитация или чрез други дисциплини духовно помирение, което да ги направи по-малко податливи на страданието.
Може би изглежда цинично да разглеждаме всяка религия като обслужване на лични интереси по принцип. Но един про­чут циник действително изразява по същество тази идея. X. Л. Менкен казва за религията следното: „нейната единствена функция е да даде на човека достъп до силите, които изглеж­да, че контролират съдбата му, и нейната единствена цел е да склони тези сили да бъдат приятелски настроени към него… Нищо друго не е съществено.“ Но и не толкова големи цини­ци определят личния интерес като сърцевина на религията, макар и да се изразяват в по-възвишен стил. Преди около век психологът Уилям Джеймс пише в „Многообразието на рели­гиозния опит“, че религията се „състои от вярата, че съществу­ва невидим ред и че нашето върховно благо се състои в хармо­ничното ни нагаждане към него”?
Разликата между формулировките на Менкен и на Джеймс е важна. Според версията на Менкен целта на играта е да про­меним поведението на свръхестествените същества. Версията на Джеймс не изключва напълно тази възможност, но набляга повече на нашата промяна; ние трябва да се „нагодим хармо­нично“ към „невидимия ред”. Джеймс, изглежда, изразява мо­дерното допускане, че невидимият ред – божественото, както казват днес хората – е по природа добро; че разнобоят между божествените наме­рения и нашите собствени цели отразява недостатъци от наша страна.
Разбира се, религията е винаги свързана с личен интерес в един или друг смисъл. Религиозните доктрини не могат да оцелеят, ако не са привлекателни за психологията на хората, чиито мозъци ги приютяват, а личният интерес е мощен из­точник на такава привлекателност. Но личният интерес може да приема много форми и може да се съ­четава (или да не се съчетава) с много други интереси: интересът на семейство­то, интересът на обществото, интересът на света, интересът на нравствената и духовната истина. Религията почти вина­ги прави връзка между личния интерес и някои от тези други интереси, но с кой и как се свързва този личен интерес – това се променя с времето. И с времето – в крайна сметка, гледано по-общо – в тази промяна се е обра­зувал модел. Религията се е приближила повече до нравствената и духовната истина и освен това е по-съвместима с научната истина. Религията не просто се е развила; тя е узряла. Една от предпоставките в тази книга е, че историята на религията, започвайки от каменната епоха, е до известна степен движение от Менкен към Джеймс.
Необходимо е религията да узрее още повече, ако светът иска да оцелее в добра форма – и ако религията иска да при­влече вниманието на хората с критичен интелект. Но преди да разгледаме тези въпроси, нека повдигнем въпроса за това как е достигнала тя до сегашната си зрялост: как от религии­те на ловците и събирачите, които са били нормата преди 12 000 години, сме стигнали до монотеизма, стоящ в основите на юдаизма, християнството и исляма. После ще сме в състояние да разсъждаваме за бъдещето на религията и да обсъдим въ­проса колко истинна е или може да бъде тя.

Поне някои физици смятат, че електроните са неща. Фак­тът, че всъщност никой не е виждал електрон и че опитът ни да си го представим обърква ума ни, е накарал някои физици и философи на науката да зададат въпроса дали електроните действително съществуват. Би могло да се каже, че по въпроса за електроните, също както по въпроса за Бог, има вярващи и има скептици.
Вярващите вярват, че има нещо някъде там – някакво „нещо“ в някакъв смисъл на думата „нещо“, – което съответ­ства на думата „електрон“; и че макар ние да можем да схва­нем това „нещо“ в най-добрия случай несъвършено и дори по заблуждаващ ни начин, в схващането му по този начин има по­вече смисъл, отколкото да не го схващаме изобщо. Те вярват в електроните, като същевременно признават неспособността си да „узнаят“ действително що е електронът. Бихме могли да кажем, че те вярват в електроните дори когато им липсва до­казателство, че електронът сам по себе си съществува.
Макар да приемат, че това несъвършено схващане на субатомната реалност е валидна форма на познанието, много от тези физици не биха се съгласили с вас, ако се опитате да извършите подобна маневра в теологичен контекст. Ако ка­жете, че вярвате в Бог, макар да признавате, че нямате ясна представа какво е Бог – и че дори не можете действително да докажете, че Бог сам по себе си съществува, – те ще ви кажат, че вашата вяра е необоснована.
И все пак каква е разликата между логиката на тяхната вяра в електроните и логиката на вярата в Бог? Те възприемат модели във физическия свят – като например поведението на електричеството – и постулират източник на тези модели, и наричат този източник „електрон“. Вярващият в Бог възпри­ема модели в нравствения свят (или най-малкото нравствени модели във физическия свят) и постулира източник на тези модели, и нарича източника „Бог“. „Бог“ е онова неизвестно нещо, което е източникът на нравствения порядък, причината за съществуването на нравствено измерение в живота на Зе­мята и нравствена посока във времето на Земята; „Бог“ е отго­ворен за факта, че животът е съзнателен, способен на добри и лоши усещания и оттук нравствено значим; „Бог“ е отговорен за еволюционната система, която е поставила високо съзна­телния живот на траектория в посока към доброто или поне към тестове, предложили му възможността и стимула да осъ­знае доброто; в този процес „Бог“ е дал на всеки от нас нрав­ствена ос, около която да организираме живота си, ако трябва да избираме. Бидейки човешки същества, ние винаги ще схва­щаме източника на този нравствен порядък по заблуждаващо примитивни начини, но същото би могло да се каже и за схва­щането на електроните. И така, ние се опитваме да направим с източника на нравствения порядък онова, което физиците правят със субатомния източник на физическия свят, като на­пример с електрона – опитваме се да си го представим, доколкото ни е възможно, и се проваляме. Поне това е съвременно­то, научно базирано доказателство, което би могъл да развие вярващият в Бог.

В края на краища­та човешкият нравствен апарат се е развил в контекста на чо­вешкото общество като средство за навигиране в социалния релеф; нашите нравствени чувства се активират по природа заедно суважение към другите същества; „проектирани“ сме от естествения отбор да бъдем добри от дълг към другите, от страх от неодобрението на другите, стремейки се да бъдем оценени от другите. И за много хора пренасянето на тези от­ношения на свръхестественото ниво работи добре. Те са по­добри хора и често по-щастливи хора, понеже си представят един Бог, който съзнава всекидневните им битки и им пред­лага утешение, потвърждение или порицание; те могат да се подравнят най-добре с нравствената ос на вселената, като мислят за Бог, като молят Бог да им помогне да бъдат спра­ведливи, като се стремят да получат прошка от Бог за своите прегрешения. Хубаво е, че някои хора могат да бъдат образци на добродетел, без да получават този вид помощ, а по начин, който е изненадващ; естествена човешка природа е да обосно­ваваме своя нравствен живот със съществуването на други същества и колкото по-вездесъщи са съществата, толкова по-здраво е основанието.
С други думи: при дадените ограничения на човешката природа вярващите в Бог взаимодействат с нравствения по­рядък толкова плодотворно, колкото им е възможно това, като схващат неговия източник по особен начин, колкото и несъвършен да е той. Не прилича ли това на начина, по който физиците взаимодействат с физическия порядък толкова пло­дотворно, колкото им е възможно това, като схващат неговите субатомни източници по особен начин, колкото и несъвършен да е той?
Всъщност дори бихме могли да определим двете форми на взаимодействие като вид комуникация. Ученият въздейства на реалността по начини, които имплицитно казват: „Мисля, че субатомният свят има определена структура“ и после ре­алността му отговаря, като му дава положителна или отри­цателна обратна връзка. Научният прогрес – еволюцията на научните идеи – е дълъг диалог с природата. Както видяхме, еволюцията на Бог и съпътстващата я еволюция на нашето нравствено въображение също би могла да се определи като дълъг диалог с природата; в хода на своята история нашият вид е получавал обратна връзка, която е била равнозначна на нравствено възпитание, обратна връзка, която го е насочвала към нравствената истина. Именно дълбоката целенасоченост на тази еволюция кара вярващите да подозират, че източни­кът на тази обратна връзка е някак по-дълбок от природата сама по себе си.
Средностатистическият учен атеист, ако бъде накаран да стигне до тази точка, вероятно пак ще отрича паралела между физика и теиста и ще настоява, че има разлика между това да схванеш несъвършено един електрон, който фактически съ­ществува, и това да схванеш несъвършено един Бог, който не съществува.

ВЯРНО ЛИ Е ЧЕ БОГ Е ЛЮБОВ?
Някои хора имат доста абстрактна представа за Бог, но съще­временно са си запазили някои от психологическите предим­ства на вярата в по-персонален бог. Ключът към този техен ус­пех е изборът на абстракцията. Вероятно най-честата успешна абстракция е любовта: Бог е любов.
Вярно ли е това? Любов ли е Бог? Като всички определе­ния на Бог и това предполага повече прозрение, отколкото притежавам лично аз. Но определено има резон в идеята, че любовта е свързана и всъщност произлиза от вида Бог, за чието съществуване правим догадки тук.
Връзката произтича от връзката на любовта с нравстве­ния порядък, източник на която е този Бог. Този нравствен порядък се е разкривал посредством все по-разширяващите се кръгове на ненулевата сумарност, която е тласкала хората към нравствената истина, осигурявана от взаимното уваже­ние. Както видяхме в глава деветнайсета, това е нравственото въображение, чийто растеж често пъти е изглаждал пътя към тази истина, и то прави това посредством разширяването на един вид симпатия, субективно отъждествяване със ситуаци­ята на другия. И когато симпатията се усили, се превръща в любов. Любовта, бихме могли да кажем, е апотеозът на нрав­ственото въображение; тя може да подпомогне най-интимното отъждествяване с другия, най-интензивното вникване в нравствената стойност на другия.
Понякога, докато ни води към тази нравствена истина, любовта подхранва по-светски истини. Да си представим, че сте родител и а) виждате, че малкото дете на някой друг роди­тел се държи лошо, и после б) виждате, че вашето дете прави същото. Вашите предсказуеми реакции са съответно: а) „Ама че невъзпитано дете!“ и б) „Това му се случва, когато не се е наспало.”  Често б) е вярно обяснение, докато а) дори не е обяс­нение. Така в този случай любовта води до истината. Същото става и когато родител види, че детето му се перчи, и прави извода, че парадирането се дължи на неувереност. Това често пъти е вярно обяснение – за разлика от следното: „Детето на съседите все се перчи“ – и помага за разбирането на човеш­ката природа. Безспорно любовта може и да изкриви нашите възприятия – случва ни се всеки ден. И все пак любовта дава по-вярна оценка за другия, тя носи емпатично разбиране, кое­то се приближава до нравствената истина на уважението и дори почитта към другия.
Нещо повече, това емпатично разбиране, което стои в ос­новата на нравственото въображение, може би никога няма­ше да се активира, ако на нашата планета не се беше появила любовта. Много преди възникването на историята и много преди възникването на човешките същества животните са из­питвали нещо като любов към рода си. И със сигурност може да се каже, че животните са изпитали любов за пръв път то­гава, когато за пръв път са били способни в някакъв смисъл да се идентифицират с друго животно. Нека изкажем това на езика на физиологията: сигурно любовта е отговорна за пър­вите „огледални неврони“, вероятна биологична основа за нравственото въображение и следователно важен елемент от инфраструктурата на нравствения порядък.
Съществува и по-дълбока връзка между любовта и нрав­ствения порядък. Разширяващият се морален компас, отгово­рен за който е нравственият порядък, както видяхме, е про­явление на ненулевия резултат, на факта, че културната (и по-конкретно технологичната) еволюция довежда все повече и повече хора до ситуацията да влизат във взаимодействие от все по-големи и по-големи разстояния. И се оказва, че изобре­тението на естествения отбор, любовта, сама по себе си е била проявление на ненулевия резултат. Любовта е била изнамере­на, защото от гледна точка на генетичното разпространение – гледната точка, от която работи естественият отбор – близ­ките роднини имат толкова много общи гени, че имат общ дарвинистки „интерес“ да си предават един на друг гените в следващите поколения.
Разбира се, организмите не съзнават този „интерес“. Дори в нашия вид – интелигентен, както изглежда в сравнение с другите видове – дарвинистката логика не е съзнателна ло­гика; ние не мислим: „Любовта ми към моята дъщеря ще я поддържа жива и здрава, докато тя достигне репродуктив­на възраст; така чрез любовта моите гени ще живеят в нея“ Всъщност целият дарвинистки смисъл на любовта е тя да бъде заместник на тази логика; любовта ни кара да се държим така, сякаш разбираме логиката; възникването на любовта в животно преди много милиони години е било начин приро­дата да накара тъпите организми да се стремят към резултат „аз печеля – ти печелиш“ (от гледна точка на гена) – въпреки тяхната неспособност да го правят като съзнателна стратегия. И в този момент са били посети семената на симпатията – ес­тествен резултат от любовта и ключова съставка на нравстве­ното въображение.
После, след като се умножила чрез този биологически не­нулев резултат, симпатията могла да бъде използвана от една по-късна вълна на ненулев резултат – вълна, движена от кул­турната и по-конкретно от технологичната еволюция. Когато взаимната зависимост, а оттук и социалната структура надраснали границите на семейството – а после и границите на ловно-събираческата група, на вождеството, на държавата, – пътят бил изравнен от разширенията на симпатията. Не било нужно тази симпатия да включва първоначалния си органи­затор, любовта; не е необходимо да обичаш някого или да го смяташ за свой сънародник, за да търгуваш с него. Необходи­мо е обаче да има достатъчно нравствено въображение, доста­тъчно съобразяване, базирано на симпатия, за да го изключиш като „враг“; в известен смисъл ти трябва да го смяташ за един от своите.
И точно както видяхме, че любовта може да подпомага истината в семейството, това движение на симпатията отвъд семейството също благоприятствало каузата на истината. За­щото е факт, че другите хора са като нас. За добро или за зло, те биват движени от същите чувства, надежди и илюзии, кои­то движат и нас. Когато поставяме хора в категорията „враг“, ние го правим освен другото и поради упорита слепота за това сходство.
Това е наистина забележително: изобретяването на лю­бовта от естествения отбор – в някое си животно преди много милиони години – е било необходимо условие за нравствено­то въображение, чието разширение тук и сега би могло да за­държи света на правия път; необходимо условие да схванем истината, от която зависи спасението на света: обективна­та истина да виждаме нещата от гледната точка на другия и нравствената истина да съобразяваме, че благополучието на другия е важно.
Макар да не можем да схванем Бог повече, отколкото мо­жем да схванем електрона, вярващите могат да приписват свойства на Бог донякъде по начина, по който физиците при­писват свойства на електроните. Едно от по-приемливите такива свойства е любовта. И може би в тази светлина дока­зателството за Бог се подкрепя от органичната връзка на лю­бовта с истината – от факта, че действително понякога тези две свойства почти се сливат в едно. Бихме могли да кажем, че любовта и истината са двете основни проявления на божест­веността, в които можем да участваме, и че чрез участието си в тях ние ставаме по-истински проявления на божественото. Бихме могли и да не го кажем. Но не е нужно да сме луди, за да го кажем.

ЗА АВТОРА
Робърт Райт е американски журналист, писател и учен, роден през 1957 г. Пише на теми като еволюция, психология, религия, история. Автор на „Why Buddhism is True: The Science and Philosophy of Meditation and Enlightenment“ (2018), „Еволюцията на Бог“ (2013) Nonzero:The logic of human destiny“ (2000), „The Moral Animal: Evolu­tionary Psychology and Everyday Life“ (1994) и „Three Scientists and Their Gods: Looking for Meaning in an Age of Information“ (1988). Той е старши научен сътрудник в фондацията „New America Foundation”. Това е неправителствена организация с лява ориентация, която се занимава с въпросите на образованието, икономиката, здраве­опазването, технологиите и др. Райт е споделял, че е атеист и определя Бог като „продукт на човешкото въображение”.
Преподавал е фи­лософия в Принстън и религия в Пенсилванския университет и е сътрудничил на „Нюйоркър“, „Атлантик“, „Ню Йорк Таймс“, „Слейт“, „Тайм“ и „Ню Рипъблик“. Спечелил е Наградата на на­ционалните списания за есе и критика. Книгите му се прода­ват в многохилядни тиражи и са преведени на повече от ду­зина езици.

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати (стандартен шрифт Times New Roman ) използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ  “Еволюцията на Бог на Робърт Райт от тук

Ако предпочитате по-леки шрифтове ви предлагаме същите материали, но със шрифт CALIBRE. Разбира се всеки би могъл да смени текста поне на форматите doc/docx и epub:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ  “Еволюцията на Бог на Робърт Райт от тук

 

Share.

Leave A Reply