Едно време животът бил прост и устроен. В сряда всички ядяли риба в учрежденския стол, в петък вечер гледали руска телевизия. Артикулът на насладите също бил ясен и прост – обикновен локум, обикновена, т.е. народна вафла, дъвка „Идеал“, в събота – маслена паста с розичка. Равно разпределение на благата и единство в еднообразието, какво повече можело да се иска. „Опростяваш – чувам един коригиращ глас, – имаше още шоколад „Крава“ и бонбони „Дипломат“. Прав е, разбира се. Имаше също така строга и предвидима номенклатура от звания и награди. На толкова години си „заслужил“, на толкова и толкова – „народен“, а накрая можеш да станеш и „лауреат на Димитровска награда“. Спомням си, че поетът Александър Геров беше заявил в интервю още по онова време как на 20 години мечтаел за Нобелова награда и как на 60 години мечтата му почти се сбъднала – станал лауреат на Димитровска награда. Мисля, че имаше доста ирония в това „почти“.

Имаше един сайт, където поканихме всеки да разкаже своята малка лична история от времето на социализма. Да чуем спомените на тези, които не са и никога не са били в центъра на публичността, които имат своя версия, своя лична травма или удоволствие от онова време. От получените множество истории се оказва, че на хората наистина им се говори. Обратно на твърденията на политически овластените фигури, че не е време за този разговор. Обратно и на практиката днес в България миналото да се разказва и обяснява от „подходящите“ хора.

В тази книга са събрани сто седемдесет и една от най-вълнуващите, истински истории за преживяното по време на социализма – от 50-те до 80-те години на XX век. Истории за страшното и смешното на онова време. Истории за това, което е останало вън от кадъра, вън от учебници, мемоари и едри обобщения. Българи от всички възрасти и географии на страната и света проговарят сега за своите спомени от живота си тогава.

Една друга, лична история на социализма. За да сме сигурни, че сме го надживели и продължаваме да живеем след него…

Стане ли дума за социалистическото ни минало, страстите се нажежават. Едва ли има друг отрязък от историята на България, който да предизвиква толкова ожесточени спорове и крайни заключения. Защо ли? „ Защото все още не сме преосмислили тези времена, за разлика от останалите бивши социалистически държави“ – в това е убеден Милен Данов, един от авторите на сайта https://socbg.com/, текущ сайт за миналото на България, който продължава идеята на преустановения още през 2010г сайт www.spomeniteni.org.
Социализмът обаче отстои на светлинни години назад във времето, а не на някакви си 35, в представите на повечето му връстници. Поради непростими пропуски в образователната ни система, новото поколение не знае почти нищо за 45-те години тоталитарен режим, белязали миналото, а и настоящето на България.

Може би лошото е, че при нас преходът беше доста по-различен от останалите бивши социалистически държави. И оттам някак си хората са имали по-големи очаквания през 90-те години. Нещата не се получиха така, както те ги мислеха и затова се връщат назад в спомените си. Миналото е пъзел, като счупено огледало – опиташ ли се да събереш парчетата, няма как да не се порежеш. Отражението ти в него се променя, а с него се променяш и ти – се казва в една поговорка. Може би затова българите изпитваме постоянна потребност да се връщаме назад, да сглобяваме разпилените отломки на миналото и да се взираме в отражението си, в търсене на обяснения за нерадостното настояще.

Вярваме, че повторното преживяване на социализма е невъзможно. Вярваме, също така, че споделянето на минал опит, облечен в истории, споделени и чути от други може да ни помогне да възстановим прекъснатата връзка минало-настояще-бъдеще.
Мислим, че имаме нужда от това. Днес.
Надяваме се, че така нашето настояще може да се превърне в по-желано място за живот и работа на всички нас.

Въведение

Предлагаме ви пространство за разказване на спомени и истории, видяно, чуто, преживяно от времето на социализма. Историите могат да бъдат всякакви – тъжни и весели, истории за мечти и крушения, банални, възвишени, всекидневни… Нека това бъдат истински, конкретни и най-обикновени истории. Да разкажем онова, което е останало вън от кадъра, вън от учебници, мемоари, едри обобщения… Казано накратко – нашите спомени от времето, в което живяхме социализма. Вярваме, че всяка лична човешка история от това време е важна. За да сме сигурни, че сме го преживели и продължаваме да живеем след него.
–– Георги Господинов

С тези няколко изречения през 2004 г. на www.spomeniteni.org поканихме всеки да разкаже личната си история от времето на социализма. Но това беше после. В началото беше една идея или по-скоро едно опасение, че толкова години след 1989-а разговорът върху социализма така и не се състоя. Постепенно под килима на забравата беше насмитано, впрочем с методична последователност, неудобното ни минало. През пролетта на 2004-а се събрахме с Диана Иванова, Румен Петров и Калин Манолов поради сходство в интуициите за онова, което се случваше или не се случваше с рефлексиите ни върху близкото минало. Диана и Калин са журналисти, Румен е психотерапевт и преподавател в НБУ, аз се занимавам с литература. В основата на това събиране стоеше Диана Иванова. Почти не се познавахме и първото, което установихме, беше, че всички сме родени през 60-те. Тънката ноемврийска линия на 89-а разполовяваше живеенето ни отсам и отвъд. Имахме памет за тогава, бяхме опитвали соц-а, познавахме донякъде вкуса, миризмата му. Но нещо по-важно се случи на тази първа среща – решихме всеки от нас да разкаже пред останалите своя лична история от онова време. И си дадохме сметка, че всички ние имаме проблем с изваждането на тези спомени, с вкарването им в личен разказ. Твърде дълго бяхме мълчали и загърбвали тази тема и това време. Твърде много лични травми оттогава са останали под онзи килим на забравата, без да са изчезнали, просто си стояха там. Твърде дълго сме мислили социализма като нещо огромно, монументално, чиста идеология, някакви символи – знамена, петолъчки, пролетарии, призрак, който броди по света, статия в Работническо дело и т.н. Или „хубава идея с лоша реализация“, както се опитваха да го защитават самозалъгващи се леви интелигенти. Но нали през всички тези десетилетия са живели хора, ние също сме живели тогава. Социализмът като идеология пронизваше личното ни всекидневие, променяше човешки съдби, оставяше белези, пречупваше…
Тогава ни хрумна идеята за сайт, в който всеки може да разкаже своя лична история от времето на социализма. Решихме, че имаме нужда от пространство, в което да се осмелим да разказваме за хубавото и лошото от онези години. Интернет ни даваше това пространство. Нека кажем – беше достатъчно либерално, достъпно и евтино. Държахме проектът ни да остане личен и независим, без власт, институции и финансови благодетели зад гърба ни.
Не знаехме какво ще се случи, ще има ли изобщо някакъв отклик, или като милиони други сайтове и този ще си потъне незабелязан. Но все пак хвърлихме мрежата си в Мрежата.
В началото на април 2004 започнаха да пристигат първите истории. Случи се. Останалото е в тази книга. Всяка седмица подбирах три от пристигащите спомени за сайта. Сега сто седемдесет и един от тях (от общо 450 до този момент) можете да прочетете тук.

Нека го кажа ясно. Това не е Историята на социализма, нито Мемоарната му книга. Това са отделни истории и спомени за онова време. Възпитавани сме, че националната история е нещо крайно сериозно, свещено като материята, от която се шият знамената, и там не можеш да втъкаваш както си поискаш своята малка частна история, особено ако се различава от официалната. Нашата идея пък беше да направим тъкмо това. Защото големият разказ за онова, което се случва тук и сега, не може да бъде сглобен само от едри историко-политологически обяснения.

„От всички държавни тайни при комунистическите режими една от най-строго охраняваните несъмнено беше тази за същността на всекидневния живот“, пишат френските антрополози Берто и Малишева. Тъкмо към тази тайна беше най-голямото ни любопитство.

Най-важен за нас беше самият акт на проговаряне на частния човек, преживял социализма. Онова осмеляване да отключиш натрупани лични, семейни, родови мълчания и травми. Както в историята на Пламен Симеонов „Таткото на моя татко“ за критата до 89-а тайна за репресирания и всъщност зачеркнат от семейната история дядо. Така е и в прекрасната история на Кристиан Филипов „Дядо ми или Всеки избира от какво да се страхува“. В много от тези истории страхът е подмолна основна тема. Страх от Асамблеята (Елена Стоилова), страхът от милицията-полиция (Николай Игнатов), страхът от пионерските лагери (Ивелина Димитрова) и другите лагери, страхът да не се издадеш, че родителите ти слушат тайно „Свободна Европа“ в кухнята вечер, страхът от атомната бомба (Йорданка Колева), страхът от романа „Воля“ (Мария Панчева), страхът от вербуване (Боян Дамянов). За днешния млад читател списъкът на тези страхове може да се стори абсурден. Но в едно абсурдно общество абсурдът е най-нормалното нещо, нещо повече, става норма.
Още няколко думи за тематичния регистър на разказаните истории, който е твърде широк и трудно сводим към една парадигма. Все пак с най-голяма честота се появява темата за детството през социализма, темата за манифестациите, за училището и пионерската организация. Интересна подтема на периода на порастването е травматичният опит с неясните абстракции на идеологията. Няколко от историите са посветени на сблъсъка с непредставимото за детското съзнание понятие „Партия“. Други повтарящи се теми са чакането на опашки (най-често за банани и за други дефицитни стоки), бригадите, смяната на имената по време на Възродителния процес (тук личните истории са най-драматични), но и на именуването изобщо по време на социализма. Ще си позволя да цитирам един от тези лични разкази, който се състои само от 6 къси реда. Той принадлежи на Борба Георгиева Бръмбашка, 50 г., лекар, с. Търнава, общ. Бяла Слатина и се нарича тъкмо „Имена“. Ето го целият:

Ние сме три сестри.
Най-голямата е Борба.
Средната е Победа.
Най-малката е Вяра.
Родени през социализма.
Ужасно си личи.

Този разказ не се нуждае от коментар, но ми се струва достоен да стои в началото на всяка една история на социализма. В него има усещане за преопределеност, неизбежност, невъзможност да скриеш или промениш това, което ти е предзададено. Идеологията като пред-съдба.
Особено любопитни са онези лични разкази в сайта, които улавят неуловими и невлизащи в никакви големи наративи неща от всекидневието, като лични емоции, предчувствия, дори звуци, миризми, вкусови усещания. Онова реконструиране на преживяното през следи, знаци, зони на несигурното, за които говорят изследователи на „микроисторията“ като Ревел и Гинзбург.
В личната история „На какво мирише социализмът“ (провокирана от една анкета на сайта), Вера, 33 г., Горна Оряховица, пише: „На карамфили, на коняк с кола, на скръб, на одеколон „Тройной“… И продължава своя своеобразен личен списък на летливото и нетрайното още с вкуса на „лимонада на прах“, звука на „България – дела и документи“ и „пукащата от уморително въртене плоча на „Бийтълс“ върху маминия радиограмофон „Латвия“. Други истории свързват социализма с неизтребимата миризма на столова, миризма на изгорял бакелит, на строеж и цимент, на кварцови лампи за облъчване в училище.
Подозирам, че едно от обвиненията към част от историите в тази книга ще бъде в това, че звучат твърде леко и дори весело. Но ако се прочетат внимателно, ще се види, че това е една „непосилна лекота“, отвъд която прозират скрити белези и болки, не винаги видими и за самия разказващ, впрочем. А колкото за смеха и иронията, намирам ги за част от еманципиращия ефект на разказването. Защото в тях има дистанциране и преодоляване. Не сме се смели достатъчно на онова време, нито сме осмешавали лошия му вкус.
Но нека спомена тук две от реалните наши опасения при създаването на този проект. Първото, както казах, беше дали хората изобщо ще тръгнат да разказват, пишат и пращат своите истории. Това са три действия, свързани с преодоляване на ред нагласи. Много от живелите по времето на социализма страдат от т.нар. „синдром на свидетеля“, предпочитащ да изтласка от паметта си това, което е преживял и видял, поради някакво неясно чувство на вина, че е бил част от този контекст, че е участвал макар и пасивно във всичко това. Освен това, едно е да разказваш на маса, в тесен кръг своите спомени, друго е да ги запишеш, да ги превърнеш в текст и да се решиш да ги споделиш публично. Много от моите познати, с които споделих идеята за този проект, отказаха своето участие с обяснението „аз не съм живял социализма, бях си изградил свой свят, не се подчинявах, игнорирах системата, нямах нищо общо“ и пр. Да пробваме с такъв идеален пример. Затворил си се в дома през цялото това време, запушил си всички канали, откъдето идеологията може да нахлуе, изключил си телевизора, изтръгнал си контакта на радиоточката, не купуваш вестници – изолирал си се. Пренебрегваме невъзможността на тази ситуация – защото със сигурност не си пропускал училище и работа, дори гласуването в квартала, иначе откъде щяха да дойдат онези 99, 99% „за“. С други думи, не само не си загърбил презрително социализма, ами си и гласувал за него. Но, както и да е, вярваме, че си в онзи 0, 01% абсолютно самоизолирал се процент. В един момент вземаш кибрита и докато си палиш цигарата или нафтовата печка, виждаш, че на него пише „Да живее X конгрес на БКП“. Идеологията е пробила и услужливо ти подава огънче.
А онези, които ще кажат за историите в книгата, че са просто спомен за детство, младост или за „някога“, но не непременно за социализъм – нека ползват същия пример. Но да продължим нататък.
Второто ни реално опасение беше да не се получат истории само в един от двата регистъра – силно негативен и демонизиращ миналото, от една страна, или крайно носталгичен и реставрационен, от друга, т.е. отново да се възпроизведат едрите идеологически полюси и да изгубим личния момент за сметка на политическия разказ.
Струва ми се, че събраните тук истории анулират тези страхове.
Какво още около резултатите от проекта. Един от най-любопитните факти при анализа на получените текстове е, че в голямата си част, около 65%, те са на млади хора във възрастта 25-40 години. Разбира се, това се дължи до голяма степен на факта, че тъкмо тези поколения имат достъп и работят с Интернет, медията през която основно се събират разказите. Разпространената предварителна нагласа, че младите хора не се интересуват от миналото, че не искат да помнят и знаят за случилото се през социализма, поне в опита на този сайт беше сериозно разколебана. И все пак трябва да кажем, че се включиха хора от всички възрасти – от 82-годишния Цвятко Младенов до 21-годишния Апостол Дянков. Географията на проекта също придоби неочаквани измерения – разказваха българи от всички краища на страната, от по-големи и по-малки градове и села, както и от почти всички точки на света – Лондон, Ню Йорк, Ница, Гимараеш, Вашингтон, Детройт, Маями, Мадрид, Атланта и пр. Самият проект също получи добра публичност. Беше забелязан както от българските медии, така и от издания като „Ню Йорк Таймс“, „Интернешънъл Хералд Трибюн“, немският сайт www.n-ost.de и др.
Няколко думи за направата на книгата. Дълго се колебах как да подредя събраните тук истории. Всяка подредба внася някаква режисура, внася своя идеология. Искаше ми се да запазя онази свободност и толерантност на Интернет пространството, в която историите се появиха за първи път. Затова предпочетох най-изчистеното и дистанцирано подреждане според десетилетията, към които историите се отнасят – 50-те, 60-те, 70-те, 80-те години на XX век. Последният дял „Списъци на паметта“ е запазен за онези истории, които трудно се побират във времевия отрязък на конкретно десетилетие. Те предпочитат да изброяват, каталогизират, навързват детайли и впечатления от тогавашното ни живеене. Показателни са заглавията им: „Списък на незабравимото“ (Тодор Г. Тодоров), „Дневник на нямането“ (Миша Балканджиева), „Помня…“ (Сийка Попова) и др.
На въпроса, зададен в едно радиопредаване, какво ни даде и на какво ни научи работата по този проект, всеки от екипа отговори за себе си така. Според Калин Манолов „параноята на социализма още не е изживяна. Говорят стотици, мълчат десетки хиляди.“ За Румен Петров е важна „свободата на свързването“. Или с други думи, за него „най-загадъчното на този проект е срещата, не толкова „данната“, фактът.“ Според Диана Иванова най-ценното е „усещането за общност, което създава проектът. И е хубаво, ако го удържим в неговата скромност, просто да окуражаваме хората да говорят.“
За мен лично остана вълнението да бъда „пръв читател и редактор“ на тези истории. Има особено удоволствие в това да усетиш, че не си сам нито в лошите, нито в хубавите си спомени. Че някъде другаде, някой друг, когото не познаваш, се вълнува от същите неща. И продължава да разказва. Накрая ще си позволя да споделя още нещо лично. Като дете най-много обичах да чета онези книги, в които действието се води от първо лице, в „аз“-форма. Причината беше много проста. Само при тях бях спокоен, че главният герой, разказвачът, ще е жив до края на книгата.
Все още вярвам, че докато разказваме историите си, сме живи. И сме преживели и надживели онова, за което разказваме.

„Всичко сякаш беше вчера, знаеш, че не беше добро, но искаш да се върне.“
из „Мило и недодялано“, Явор Николов

„Днес не ме терзаят бананите, червеният пипер, късите коси, дългите поли, не тъгувам за почивките, за осигурената работа, за безплатното образование, здравеопазване и прочие фалшиви придобивки. Боли ме за пропилените възможности на поколение българи да живеят и творят истински, боли ме за тези, които го разбират и за тези, които не го разбират. Имаше моменти, в които, заради тези, които не разбират, ми се искаше да не съм българка. Но не искам животът на моите предшественици да е отишъл напразно и не мога да се отрека от завещаната ми българщина. Въпреки всичко.“
 из „Поколения“, Юлия Сматракалева

„Сега за нямането. ТАКОВА НЯМАНЕ НИКОГА НЕ Е ИМАЛО. Нямаше елементарни неща – захар, олио, брашно, тоалетна хартия, салам (обикновен), картофи, месо. На Софийската гара се наблюдаваше следната картинка. Мъже и жени с чанти в двете ръце, а на врата – гердан от рула тоалетна хартия.“
из „Дневник на нямането“, Сийка Попова

„[…] Та лафът твърдеше, че когато на едно място се съберат двама човека да си приказват, третият винаги е предател. […] После установих за себе си, че когато двама човека се съберат на едно място, вторият вече е предател… […] Никой не писа след 10 ноември за стройната доносническа система и следенето на свободомислието още в ученическите години. Официално се говореше за нещастни сътрудници, партийни секретари, отдели… Всичко се отнасяше към 50-те, 60-те, максимум към 70-те години. Никой не каза нищо за СИСТЕМАТА на тяхната подготовка, която действаше и в 80-те.“
из „Петорките на Верховенски“, Владимир Донев

„Но най-силният ми спомен от тия години е страхът. Страх да не ми се кара другарката, да не дразня съседите, за да не ме викат в милицията. […] До днес имам страх в сърцето си, вече даже не мога да определя от какво.“
 из „Страх, портокали и книги“, Елка Гергинова

„Никого не мога да обвиня за стъкления буркан, в който бяхме затворени. И въпреки че днес ми е трудно, се радвам, че децата ми ще живеят в свят, в който амбиция не е мръсна дума. В който ще учат, че индивидуалността е дар, а свободата на мислене – висша форма на човешкото.“
из „Вярвах“, Теодора Ангелова

Съдържание

Спомените ни. Въведение

През 50-те

Имена
Биология
Тухли и беднотия
Парад и погребение
Една филателна история
Доволство
Брак с чужденец
Усмивки и цветя
Школата Макаренко
Приказките
Оказионен магазин
Дядо ми или Всеки избира от какво да се страхува
Три облаги
Българският суджук
Акациевата горичка
Поискай си нещо

През 60-те

Как не отидох доброволец в Куба
Два телевизора
Дъхът на Запада
Собствен радиопредавател
Социализмът и раждаемостта
Как опазихме Ямбол и Сливен от НАТО
Първите
Американците на Луната
Гълъб на мира
Моята 1968-а в София
Моят 21-и август 1968
История с ВЕФ
Залезите над Гуанабара
Дора инвалидната
Отряден председател
Производствена практика ’62
Югославската телевизия и американските астронавти
Заговезни ’66
Великден

През 70-те

Роботът-теляк
Телевизия през зимата
Баба Вяра – телефонистката от Държавен съвет
Художествена самодейност
Жилища и лихвоточки
Избори
Защо кравите нямат мляко
Градските бани
Аритлметика
С тридесет тона повече
Густав, съветският гражданин
Кошмарната детска градина
За бибероните „Чико“ и други дреболии
„Добрите времена“
Детска градина или Голямото плюскане
Махалото
Днешната казарма и някогашната
бригада
Мамето
Кировец прави опит за протест
Бой с рози или За безумието, наречено манифестация
Поздравяващата ръка
Гости от Запад
Кой учи децата ни
Коса
Опасни връзки
Преименувания
Земетресението
Делено на три
Пионерски поръчения и бележки
Родена на 23-ти септември
Преглеждане
За Господ и космонавтите
Баща ми и морето
Сърбежът

През 80-те

Пролетна разходка
Страната Пионерия
Детската градина на погребение
Един учебен ден
Страх от Асамблеята
Турскосиньо лято
Прекръстването
Леля Селемима
Казвах се Туран Сайдов
Възродителен процес и карамфили
Пионерски активист
Героят е винаги в строя
Шамари и учебници
Приписки от 80–те
100-те царе
Смяна в караула
Средновековна история
Симулакрум
Не станах каубойка
Да учиш история през 1984-а
Милиция–полиция
Педагогика ли …
Пари за Комсомола
Жоро
Свещи в Правец
Вразумените бегълци
Магазин за оцет
Пионерски лагер
Всеобщата мама
Конгресът на „конете“
Черният пират
Лоши уроци
За бананите и разводите
Воал в гащите
Четирилистни детелини
This is the Voice of America!
Стрелбищата
Като майка безкрайно добра…
Слънчев културен шок
Вторични суровини
Счупено огледало
Бомбата
Опашки и конспирация
Как копах землянка
Училищни хитове от 80–те
Показен магазин
Шарени чорапки от Кореком
Педагогика на ужасите
Мозъкът на другаря Ленин
Заключената Библия
Долари и сладолед
Ток има, ток няма
За въжето
20 кила банани
Супер як телевизор
Пяна от „Каро“
Петорките на Верховенски
Скажите, воробушки…
Записи
От кухнята
The Universal Bag
Да нямаш домашен телефон
С ЦК на зъболекар
Non Democratique
Таткото на моя татко
BMX
Предишното име и умрелият чичо
Лепкав и насълзен социализъм
Спокойствието и машата
Пропуснатото ръкостискане
„Първа кръв“
Вербуване
Ревът на първолаците

Списъци на паметта

Списъци на незабравимото
Помня…
Дневник на нямането
Дребни историйки
Списък на хубавото
Руснаците и рускините на „Графа“
Един не така лош социализъм
Вярвах
Спомени от музея
Соц хайку
Забравената половина
Страх, портокали и книги
Сегашно време
Тодор Живков–Мивков
Поколения
Електронни часовници, опаковки и хеви–метъл
Малка педагогическа поема
Мило и недодялано
Едно
Феникс
Научнофантастично хищно цвете
На какво мирише социализмът
Кинохроника ’68
Три мечета, два лебеда и Ленин
Учение и траур
Работническо дело, Митко Палаузов и Малчика
Моят дневник
Храната, УБО и леля Димитринка
Детство мое

Учебник по математика
Други

Чавдарче
Защо „исках” да стана комсомолец
Натюрморт с малеби
Баща
Отмъщение с луканка
Обикновен дърводелец
Домати и лозунг
Кандилото
Идеология
Сексът и ОФ-то
История за един социалистически абсурд
„Пускането“ на нещо дефицитно

Снимки
Струва си

За авторa

Георги Господинов е роден на 7 януари 1968 г. в Ямбол. Завършва българска филология в Софийския университет, по-късно става доктор по Нова българска литература към Института за литература на БАН с дисертация на тема „Поезия и медия: кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите на 40-те години на ХХ век“ (издадена от „Просвета“, 2005) и работи като литературовед в Института по литература на БАН от 1995. От 1998 до 2000 г. е хоноруван преподавател в НБУ по писане на есе (1998), а по-късно по съвременна българска литература (1999-2000).
Поет, белетрист, драматург, есеист, литературен критик и изследовател, Георги Господинов е един от най-превежданите и награждавани български автори след 1989. Редактор е в „Литературен вестник“, седмичен колумнист е на в. „Дневник“ и редактор за България на излизалото в Оксфорд литературно списание „Orient Express“.

1999 – „Естествен роман“ – роман (на френски – 2002)
2001 – „И други истории“ – разкази (на френски – 2003)
2003 – „Писма до Гаустин“ – стихосбирка
2006 – „Аз живях социализма“ – сборник със спомени
2007 – „О, Хенри: 3 коледни истории с илюстрации“ – разкази
2007 – „Балади и разпади“ – стихосбирка
2010 – „Вечната муха“ – графичен роман
2011 – „Физика на тъгата“ – роман
2012 – „Невидимите кризи“ – есета
2013 – „И всичко стана луна“ – разкази
2016 – „Там, където не сме“ – стихосбирка
2018 – „Всичките наши тела“ – свръхкратки истории, етюди, импресии и фрагменти,
2020 – „Времеубежище“ – роман
2022 – „Избрани истории“ – разкази
2024 – „Градинарят и смъртта“ – роман

Други препоръчани книги:

Истории за личности и буболечки – Книга 1 – Кеворк Кеворкян Физика на Тъгата – Георги Господинов Световните първенства в 100 истории – Васил Колев Времеубежище – Георги Господинов [Награда „Букър 2023“] Зад завесата на соца. Книга 1 – Калин Тодоров Усмихни се, човече. Забавни случки от моя живот – Георги Мамалев 150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват – Атанас Семов Дигитални истории – Георги Караманев Кривата на щастието: За спорта, Вселената и всичко останало – Иво Иванов (допълнено издание, януари 2021) Зад завесата на демокрацията. Книга 3 – Калин Тодоров