igracha-na-ruletka-dosotevski-4eti.me“Играчът” заема особено място в творчеството на Достоевски. Докато в другите си романи той поставя психологически и морални проблеми, тук ни дава борба на страсти, преобразява живота без “задна” мисъл, без присъщите му тежнения към хаоса за да се издигне до висотата на шекспировска обективност.
Великият руски дворянин Достоевски съвсем не е имал лесен живот. Освен, че си е имал проблеми с властта, а също и с пиенето, го е мъчил още един много задълбочен порок, една страст, която е можела да погълне душата му – комарът.
Авторът е обожавал рулетката и картите. Веднъж му потрябвали пари и сключил договор с издателство за нов роман. Продал го “на зелено”, както се изразяват издателите днес, т.е. без още да го е написал. Достоевски си взел аванса и първата му работа била да отиде в игралния дом (така са викали на казината, когато още сме имали български думи в езика си) и прекарал там няколко месеца, като се връщал в хотела си само за да подремне. Хранел се оскъдно, преживявавал трескаво залозите си и бил обхванат от пълно хазартно умопомрачение. В един момент, само около месец преди крайния срок на договора, авторът се досетил, че има да пише роман… ами сега, какво да измисли?
И така се родил “Игрок”. Един кратък роман, но пък страхотен – авторът просто решил да разкаже част от собствените си преживявания.
Младият Алексей Иванович е учител на децата на разорен генерал. Той е влюбен в доведената му дъщеря Полина, в чийто живот има твърде много тайни. Във въображаемия град Рулетенбург, моден балнеокурорт и хазартен център, се срещат обеднели аристократи и богати парвенюта, авантюристи и несретници, безогледни мошеници и скучаещи светски особи, леки жени и лековерни мъже. Любовни триъгълници се създават и разпадат, човешките съдби се решават от случайността в игралните зали – шеметна е въртележката от страсти, еднакво унищожителни са любовта и рулетката.
Някъде там – в немския курорт Рулетенбург младият учител Алексей Иванович ще преоткрие истинското си аз. Ще разбере, че притежава душа, която се различава от тази на останалите – душа на комарджия. На играч. Или може би… … може би във всеки се крие малко от тази същност. Може би това е исконно присъщо за хората.

Крайно интересната предистория на романа:

През септември 1866 г. Фьодор Михайлович Достоевски e изправен пред невъзможно трудна задача: той трябва да напише пълен нов роман по поръчка на издателя Стеловски до 1 ноември или да загуби единствения си доходоносен източник на поминък. Плащанията, които получава от собствениците на списанията, в които първите му публикации са били публикувани, никога не са били много големи, но веднъж като е установен като писател, може да се надява много повече от последващите издания в книга. През изминалата година Достоевски е бил принуден от страна на кредиторите си да продаде на Стеловски правото да издава събрано издание в три тома на всичките му предишни творби. Цената от 3000 рубли, която Стеловски плаща за привилегията, е да включи нова книга „с не по-малко от десет печатни листа” (160 страници); в случай на неизпълнение на тази част от договора той трябва да получи правото да препечата всички минали и бъдещи работи на Достоевски по всяко време без допълнително плащане. Достоевски винаги е твърдял, че Стеловски го принуждава да приеме тези условия, като изкупува записките си от кредитори, които са изразили желанието си да чакат парите си, и след това настояват кредиторите да плащат незабавно. Така той прехвърля по-голямата част от 3000 рубли в собствения си джоб.
Достоевски никога не се е научил мъдро или успешно да се справя с парите, но всъщност не е виновен за отчаяната ситуация, в която се е оказал през 1865 г. Това до голяма степен е резултат от неговото безспорно приемане на отговорност, която той по никакъв начин не е задължен да поеме – отговорността за вдовицата и младото семейство на любимия му брат Михайл. Внезапната смърт на Михаил през юли 1864 г. идва в момент, в който братята се мъчат да поставят новото си литературно и политическо списание “Епоха” на крака, но списанието практически e родено мъртво и имат безкрайно малки шансове за успех. Първият им месечен журнал “Време”, стартиран от Михаил през януари 1861 г., е бил успешен и проспериращ. Достоевски се хвърли с ентусиазъм в (неофициалното) управление на редакционната страна, занимавайки се с авторите и самия писател на статии и публикувайки “Мемоари от Дома на мъртвите” и други романи, докато Михаил, номинално отговарящ за цялото списание, фокусира по-голямата част от своето внимание към бизнес управлението на начинанието. Но една статия за полският бунт, която се появява в броя за април 1863 г., се оказва толкова неприятна за цензорите, че списанието веднага бива спряно. Дотогава списанието е много популярно; в последната си година има повече от четири хиляди читатели. Това, което прави бедствието още по-голямо е, че въпреки всичките си усилия братята не успяват да получат разрешение да възобновят публикацията дори след няколко месеца; вместо това, тъй като е твърде късно да рекламира за абонати или да извади първия брой преди март, на Михаил му е позволено да стартира изцяло ново списание през януари 1864 г. Той работи като роб, заемайки кредити до крайни граници за да плаща на сътрудниците, да организира за печат и за доставки на хартия (също на кредит), и също така се бори с редакционната работа. Фьодор допринася за първата част на “Записки от Подземието”, но не може да помогне по друг начин: от ноември 1863 г. той е в Москва, неспособен да напусне леглото на болната си съпруга Маша, която е почива от белодробна туберкулоза. На 15 април 1864 г. В края на месеца той се връща в Санкт Петербург и се опитва да поеме част от тежестта на Михаил, чието здраве, никога твърде добро, е пострадало от всички напрежения и тревоги от миналата година. Михаил обаче продължава да се мотивира толкова силно, както винаги, че когато той умира около от три месеца по-късно, семейството му беше убедено, че “Епоха” го е убила.
С оглед на огромния дълг на списанието и на факта, че като бивш политически затворник не му е било позволено от цензорите да използват собственото си име като редактор или издател, Достоевски, с вдовицата и децата на брат му и с неговия доведен син Паша, всички зависещи от него, би бил по-мъдър – както сам осъзнава по-късно, както пише в писмото си:
“да възложи списанието на кредиторите… заедно с мебелите и битовите парчета и да взема семейството да живее с мен. През тези пет години [след завръщането си от изгнание в Сибир], работейки за брат ми и списанията, печелех от осем до десет хиляди годишно. Следователно бих могъл да запазя и тях, и себе си – разбира се, от сутрин до вечер през целия ми живот. Но аз предпочетох… да продължа да издавам списанието… Отидох в Москва, успях да получа от възрастната си леля десетте хиляди, които възнамеряваше да ме остави в нейната воля и… започна да публикува списанието…. Не щадях нито пари, нито здраве, нито сила. Бях единственият редактор, разправях се с авторите и цензурата, изменях статиите, снабдявах парите, седях до шест сутринта и спях пет часа от двадесет и четири, но въпреки че успявах да го поддържам беше твърде късно…. Но най-важното беше, че… не успях да напиша или публикувам в списанието свой собствен ред. Обществеността никога не се срещна с името ми и не узна дори в Санкт Петербург, да не говорим за провинциите, че редактирам списанието…. Сега без пари не можем повече да публикуваме списанието и трябва да обявим временния си фалит.”

Горепосоченото писмо е написано през април 1865 г., когато Достоевски вече е сключил със Стеловски. Близо осемнадесет месеца по-късно новият роман все още не е започнал и изглежда категорично, сякаш издателят е придобил ценна собственост за много малка сума: във всеки случай, той така смятал. В началото на лятото Фьодор Михайлович пише на приятел:

“1 ноември е след четири месеца; Мислех, че ще се откупя, като платя неустойка; но Стеловски няма да го има. Помолих го за удължаване за три месеца – той отказва и веднага ми казва, че тъй като е убеден, че сега нямам време да напиша роман от 160 страници, особено след като съм написал едва половината от “Престъпление и наказанието”, за руския пратеник все пак ще му е по-добре да не се съгласи с удължаване или неустойка, защото тогава всичко, което пиша след това, ще бъде неговото…. Възнамерявам да направя изключително и нечувано нещо: да напиша за четири месеца трийсет отпечатани листа от два различни романа, от които ще пиша по един сутрин, а другият вечер, и ще завърша навреме.”

Намерението обаче не е изпълнено; редакторите на руския пратеник смятат някои части от “Престъпление и наказание” за морално опасни и трябва да бъдат преразгледани и дори пренаписани. До края на лятото писането на романа, предназначено за Стеловски, “Игрок” („Играчът на Рулетка“), сякаш се превърна във физическа невъзможност.
Тогава един стар приятел в Санкт Петербург прави предложение: той познава директора на първото руско училище за стенографии и по препоръка на директора една от неговите най-добри ученици, млада жена на двадесет години, Анна Григориевна Сниткина, му е предложена за помощник. Достоевски поискал и получил гратисен месец в подготовката на шестата част от “Престъпление и наказание” и започва да работи с нея на 4 октомври, като диктува всеки ден от 12:00 до 14:30 часа; Всяка вечер Анна Григориевна преписва стенографските си бележки, а на 31-ви “Играчът на рулетка” е завършен, копиран и готов за доставка на следващия ден на Стеловски. Самият Достоевски я отнася на издателя, но Стеловски е далеч от него, а пък чиновникът му не желаейки да приеме доставката, гениално я оставя в местното полицейско управление и поисква подпис и дата на получаване.
И така, „Играчът на рулетка“ е завършен, голям камък пада от плещите на Достоевски, но той осъзнава, че не може да се раздели с младата си помощница… И ѝ предлага след кратка почивка да продължат работа – този път по „Престъпление и наказание“. Ана Григориевна също усеща промяна в себе си: всичките ѝ мисли се въртят около Достоевски; старите ѝ интереси, приятели и развлечения я отегчават, тя иска постоянно да бъде до него.
Тяхното обяснение в любов става по необичаен начин. Фьодор Михайлович уж разказва сюжет на замислен от него нов роман, в който възрастен художник, преживял много, се влюбва в млада девойка. „Поставете се за секунда на моето място – казва той с треперещ глас, – представете си, че този художник съм аз, и че Ви се обяснявам в любов; че Ви моля да станете моя жена. Кажете, какво бихте ми отговорили?“ „Бих Ви отговорила, че Ви обичам и ще Ви обичам цял живот!“.
На 15 февруари 1867 година Ана Григориевна Сниткина и Фьодор Михайлович Достоевски се венчават. Тя е на 20, той – на 45. „Бог ми я подари“ – казва по-късно писателят. За нея първата година се оказва година както на щастие, така и на избавяне от илюзии.
на 8 ноември той я поли да се омъжи за него и тя приема.

Достоевски мрази да пише по ред или с фиксиран срок: да работи „под натиск“, заклеймява това като „принудителен труд“, „наказателна работа“, и се оплаква, че това подкопава таланта му и е разрушава „идеята“ на всеки роман. Неговата естествена склонност бе да пренаписва отново и отново, често отхвърля дългите участъци и започва отново, и беше доста обичайно да се появят пропуски от един месец или повече в серийното публикуване на книга, тъй като не успя да го завърши на време. “Играчът на рулетка” обаче, изглежда, не е повлиян неправомерно от бързината, с която е бил написан и може дори да спечелва със своята яснота и простота; той винаги с право се счита за един от най-добрите кратки романи на Достоевски. Драматичната или театрална форма на строеж, която почти винаги се вижда ясно в неговите романи, е особено забележима в него; изглежда, че попада естествено и лесно в четири действия. Планът, разбира се, е внимателно обмислен преди началото на писането, а темата заема съзнанието на Фьодор Михайлович за немалко време.
За първи път се споменава в писмо, написано от Рим през 1863 г., когато централната идея на комарджията почти е била оформена както в крайния разказ::

“Темата на историята е… един тип руснаци в чужбина…. Приемам ясен характер, въпреки че съм човек с многостранно развитие, макар и все още незрял по всякакъв начин, този, който е загубил всяка вяра, но не се осмелява да отхвърли вярата, да се бунтува срещу властта, но се страхува от нея…. Но най-важното е, че цялата му жизненост, сила, сила и кураж отива в рулетката. Той е комарджия, но не повече от обикновен комарджия, отколкото Пушкиновият Скъперник-рицар” е обикновен скъперник. Той е поет по свой начин, но се срамува от тази поезия, защото дълбоко съзнава, че е недостоен, въпреки че необходимостта от риск го изкупва в собствените му очи…. Ако “Домът на мъртвите” беше картина на затворници, които никога не са били извличани от живота преди, тази история със сигурност ще привлече вниманието като много подробен доклад от първа ръка за играта на рулетка.”

За нещастие за Достоевски, “от първа ръка” е точно това, което е разказал за отчаян комарджия: подобно на неговия герой, той трябва да е осъзнал от самото начало, че е той сам е такъв. През август 1863 г., когато има всички причини да бърза към Париж, той все пак спира в Висбаден („Рулетенбург“ на комарджия) и се запозна с рулетката. Той спечели 5000 франка, т.е. “първоначално спечелих 10 400 франка, взех ги у дома и ги затворих в чанта, и възнамерявах да напусна Висбаден на следващия ден, без да се връщам към масите; но аз се увлякох и изпуснах половината от печалбите си, казва той самият.
От Париж Фьодор Михайлович пише на снаха си, като я моли да изпрати на съпругата му част от парите, които е спечелил, и да ѝ разкаже за преживяванията му във Висбаден.

През тези четири дни … Наблюдавах внимателно играчите. Имаше няколкостотин души, които играеха и на моя чест не намерих никой, който да знае как да играе, освен двама. Там играеше една жена от френски и английски лорд, които знаеха как да играят и не загубиха тежко; напротив, те почти разбиха банката. Моля, не мисля, че съм толкова доволен от себе си, че не съм загубил, че се показвам, когато казвам, че знам тайната на това как да не губя, а да печеля. Аз наистина знам тайната; тя е ужасно глупава и проста и се състои в това да държиш главата си през цялото време, независимо от състоянието на играта, и да не се вълнуваш. Това е всичко, което прави загубата просто невъзможна, а печалбата сигурност. Но това не е въпросът; въпросът е дали човек, след като е схванал тайната, знае как да го използва и е годен да го направи. Човек може да бъде мъдър като Соломон и да има железен характер и все още да бъде увлечен…. Затова благословени са онези, които не играят, и гледат рулетката с ненавист като най-голямата глупост.

Уви, Достоевски сигурно е знаел, че не принадлежи към тях; вече беше хванал треската, която трябваше да го измъчва толкова дълго.
Само седмица по-късно той пише от Баден-Баден, за да поиска обратно част от парите: той бе спрял там по пътя за Рим и сега имаше само 250 франка в джоба си. За брат си Михаил, който знае повече от неговата сестра за другите обстоятелства на това пътуване, той се опита да обясни какво се е случило:

“Питате как всеки, който пътуваше с този, когото обичаше, може да заложи всичко. Скъпа Миша, в Висбаден измислих система, използвах я в реалната игра и веднага спечелих 10 000 франка. На следващата сутрин се развълнувах, изоставих системата и веднага загубих. Вечерта се върнах в системата, наблюдавах я строго и бързо и без затруднения спечелих 3,000 франка. Кажи ми, след това как бих могъл да помогна да бъда изкушен, как бих могъл да не вярвам, че трябва само да следвам системата си, а късметът да е с мен? И се нуждая от парите, за себе си, за теб, за жена ми, за писането на романа ми. Тук десетки хиляди са спечелени на шега. Да, отидох с идеята да помогна на всички вас и да се измъкна от бедствието. Аз също вярвах в системата си. Освен това, когато пристигнах в Баден, отидох на масите и след четвърт час спечелих 600 франка. Това ме подтикна. Изведнъж започнах да губя, вече не можех да държа главата си и загубих всеки пръст. След като ви изпратих писмото си от Баден, взех последните си пари и отидох да играя; с четири наполеона спечелих тридесет и пет за половин час. Този изключителен късмет ме изкуши, рискувах тридесет и пет и загубих всичките. След като се разплатих, останахме с шест наполеона за пътуването. В Женева заложих часовника си… “

Още веднъж, на връщане в Санкт Петербург след раздялата с Полина Суслова, с която той прекарва повечето си седмици в чужбина, Достоевски намери възможност да отиде на игралните маси, този път в Баден-Баден. В дневника на Суслова има запис: “27 октомври. Вчера имах писмо от Фьодор Михайлович. Той е загубил всичко, залагайки и ме моли да му изпратя пари. Нямах пари…. Реших да заложа часовника си и веригата си.” Едва след като бе продал на Стеловски събраното издание на произведенията си, Достоевски можеше да си позволи да отиде отново в чужбина, а след това се отправил за Висбаден. Няколко дни по-късно той пише на Тургенев:

“От всичките 3 000 оставих само 175 сребърни рубли, за да дойда в чужбина; Не можех да направя повече. Преди две години в Висбаден спечелих над 12 000 франка за един час. Този път, въпреки че нямах никаква мисъл за възстановяване на сумата нужни пари чрез хазарт, наистина исках да спечеля около 1000 франка, за да мине през следващите три месеца. Вече пет дни бях в Висбаден и вече загубих всичко, всичко, дори часовника си, и дължа сметката си за хотел.”

Фьодор се справя с тази поквара – хазартът, но му отнема много време да се пребори. Той печели битката чак през 1871г. след което той никога повече не залага.

Най-голямата привлекателност в “Играч на рулетка” лежи в галерията от портрети, особено тези на генерала, мадмоазел Бланш, Полина, разказвача Алексис и „Баба”. Оригиналът на тази страшна и очарователна възрастна жена изглежда е втората съпруга на дядото на Достоевски, живата, волевата, щедра, екстравагантна Олга Яковлевна Нечаева, която всички Достоевски наричаха бабушка (баба). Алексис Иванович, разказвачът на романа, несъмнено е автопортрет, или по-скоро отражение на двете страни на темперамента и личната история на Фьодор Михайлович, една – от този на комарджия, и от друга – израз на отношенията на героя и чувствата към Полина. Този роман е само първият от монументите на Достоевски на жената, която е установила най-силно притегляне на неговите страсти и въображение – Аполинария Суслова. Тя е почти двадесет години по-млада от него и се срещат за пръв път през 1862 г., когато тя е студентка в Университета в Санкт Петербург и присъства на лекция на великия и популярен автор, който наскоро се завръща от изгнание. Когато той бърза да се срещне с нея в Париж (тя е твърде нетърпелива да го изчака в Санкт Петербург чрез всички забавяния, причинени от потискането на “Времето”), той прекъсна пътуването си в Висбаден и се поддава на изкушенията на рулетката за първият път. Полина е оригиналът на всички горди, „демонични“, страстни, взискателни жени от по-късните му романи, но в „Играч на рулетка“ той рисува най-пълния си портрет – портрет, подробен, интимен, любящ и наистина нежен, и явно означен с нейното име.
Налице е момент на хумор, който преминава през цялата работа на Достоевски, дори до степен на най-черен. В този роман той е от вида, който просто признава, че повечето хора са естествено смешни, дори, или може би особено, когато се чувстват най-сериозни.

Прочетете романът в който стават до болка осезаеми магията на казиното и магията на великия и вечно модерен Достоевски.

Да, понякога най-дивата мисъл, най-невъзможната наглед мисъл така здраво засяда в главата, че я приемаш накрая за нещо осъществимо… Повече дори: ако идеята се слива със силно, страстно желание, може и да се случи да я приемеш най-сетне за нещо фатално, необходимо, предопределено, за нещо, което просто не може да не стане и да не се случи! Може би тук има още нещо, някаква комбинация от предчувствия, някакво необикновено усилие на волята, самоотравяне със собствената фантазия или още нещо – не зная; но с мен тази вечер (която никога през живота си няма да забравя) се случи чудно произшествие. И въпреки че то напълно се обяснява с аритметиката, все пак за мен и до ден днешен е чудо. И защо, защо тази увереност беше заседнала тогава тъй дълбоко и силно в мен, и то от толкова отдавна? Аз сигурно бях мислил за това – повтарям ви – не като за случай, какъвто може да се появи сред другите (а следователно може и да не се появи), а като за нещо такова, което е изключено да не се случи!
Беше десет и четвърт; влязох в казиното с толкова твърда надежда и същевременно с такова вълнение, каквото още никога не бях изпитвал. В игралните зали имаше още доста народ, макар и два пъти по-малко от сутринта.
Към единайсет часа край игралните маси остават истинските, отчаяните играчи, за които в курортите съществува само рулетката, които и са дошли единствено за нея, които едва забелязват какво става наоколо им и през целия сезон от нищо не се интересуват, а само играят от сутрин до вечер и сигурно биха били готови да играят и цялата нощ до разсъмване, ако беше възможно. И се разотиват винаги с досада, когато в дванайсет часа затварят рулетката. А когато главното крупие преди затварянето на рулетката, към дванайсет часа, извиква: Les trios derniers coups, messieurs! (Трите последни игри (буквално: удара), господа! (фр.).) – те са готови да заложат понякога в тези три последни игри всичко, което имат в джоба си – и наистина тъкмо тогава най-много губят. Отидох на същата маса, където беше седяла през деня баба. Нямаше голяма навалица и аз много скоро заех място прав до масата. Точно пред мен върху зеленото сукно беше изписана думата Passe. Passe – това е ред цифри от деветнайсет до трийсет и шест включително. А първият ред, от едно до осемнайсет включително, се нарича Manque; но какво ме интересуваше това? Аз не пресмятах, аз не чух дори каква цифра е излязла при последната игра и започвайки играта, не попитах, както би направил всеки от малко малко пресметлив играч. Извадих всичките си дванайсет фридрихсдора и ги хвърлих върху стоящото пред мене passe.
Vingt deux!  (Двайсет и две (фр.)) – извика крупието.
Аз спечелих и пак заложих всичко – и предишното, и печалбата.
Trente et un! (Трийсет и едно (фр.)) – извика крупието. Пак печалба! Значи, имам вече общо осемдесет фридрихсдора! Сложих и осемдесетте на дванайсетте средни цифри (тройна печалба, но и два шанса против) – кръгът се завъртя и излезе двайсет и четири. Дадоха ми три фишека по петдесет фридрихсдора и десет златни монети; заедно с предишното ми станаха общо двеста фридрихсдора.
Бях като трескав и струпах цялата тази купчина пари на червено – и изведнъж се опомних! И само веднъж през цялата тази вечер, през цялата игра, страхът ме разтърси като студена тръпка и ръцете и краката ми почнаха да треперят. С ужас усетих и мигновено осъзнах какво значи сега за мен да изгубя! Беше заложен целият ми живот!
Rouge! – извика крупието и аз си поех дъх, огнени тръпки плъзнаха по тялото ми. Платиха ми в банкноти; значи имам вече всичко четири хиляди флорина и осемдесет фридрихсдора! (Тогава още можех да следя сметката).
Помня, че след това сложих две хиляди флорина пак на дванайсетте средни и загубих; сложих златото си и осемдесет фридрихсдора и загубих. Обзе ме бяс; грабнах последните две хиляди флорина, които ми оставаха, и ги сложих на дванайсетте първи – така, наслуки, безразсъдно, без сметка! Впрочем имаше един миг на очакване, което приличаше може би по усещане на усещането, което е изпитала madame Blanchard, когато в Париж е летяла от балона към земята.
Quatre! (Четири (фр.)) – викна крупието. Всичко, с предишното залагане, пак ми се събраха шест хиляди флорина. Вече се държах като победител, сега вече от нищо, от нищо не се страхувах и хвърлих четири хиляди флорина на черно. Може би деветима души се хвърлиха да залагат и те на черно. Крупиетата се споглеждаха и нещо си приказваха. Наоколо говореха и чакаха.
Излезе черно. Оттук нататък не помня нито сметката, нито реда на залаганията си. Помня само като насън, че бях спечелил вече, струва ми се, към шестнайсет хиляди флорина; изведнъж с три нещастни удара загубих дванайсет от тях; после сложих последните четири хиляди на passe (но вече не усещах почти нищо; само чаках, някак механически, без мисъл) – и пак спечелих; после спечелих още четири пъти наред. Помня само, че прибирах пари с хиляди; помня също, че най-често излизаха дванайсетте средни и че аз се хванах именно за тях. Те се появяваха някак редовно – непременно по три-четири пъти наред, после изчезваха за два пъти и пак се връщаха за три или четири пъти наред. Тази учудваща последователност идва понякога на вълни – и тъкмо това обърква редовните играчи, пресмятащи с молив в ръка. И какви ужасни подигравки на съдбата се случват понякога тук!
Мисля, че откакто бях дошъл, беше минало не повече от половин час. Изведнъж крупието ме уведоми, че съм спечелил трийсет хиляди флорина и понеже банката не отговаря за по-голяма сума наведнъж, значи, ще затворят рулетката до утре сутринта. Аз награбих всичкото си злато, натъпках го в джобовете, сграбчих всички банкноти и веднага минах на друга маса, в друга зала, където имаше друга рулетка; подир мен нахлу цяла тълпа; там веднага ми направиха място и аз се впуснах пак да залагам, слепешката и без сметка. Не разбирам какво ме спаси!
Впрочем от време на време в главата ми почваха да се мяркат съображения. Аз се хващах за някои цифри и шансове, но скоро ги изоставях и залагах пак почти без да съзнавам. Сигурно съм бил много разсеян; помня, че крупиетата няколко пъти коригираха играта ми. Правех груби грешки. Слепоочията ми бяха мокри от пот и ръцете им трепереха. Току се навираха и полячетата да си предлагат услугите, но аз никого не слушах. Щастието не ме изоставяше! Изведнъж наоколо избухна висок говор и смях. „Браво, браво!“ – викаха всички, някои даже заръкопляскаха. Ометох и тука трийсет хиляди флорина и пак затвориха банката до утре!
– Вървете си, вървете си – шепнеше ми нечий глас отдясно. Беше някакъв франкфуртски евреин; той през цялото време стоеше до мен, и, изглежда, ми помагаше понякога в играта.
– За Бога, вървете си – прошепна друг глас над лявото ми ухо. Хвърлих бърз поглед. Беше една твърде скромно и прилично облечена дама, към трийсетгодишна, с някак болезнено бледо, уморено лице, но напомнящо и сега за чудната ѝ предишна красота. В този миг аз тъпчех джобовете си с банкноти, които просто мачках, и събрах останалото на масата злато. Когато взех последния фишек от петдесет фридрихсдора, аз успях съвсем незабелязано да го пъхна в ръката на бледата дама; тогава ужасно ми се прииска да направя това и помня, че тъпичките ѝ, слабички пръсти стиснаха силно ръката ми в знак на най-искрена благодарност. Всичко това стана в един миг.
Като събрах всичко, аз бързо минах на trente et quarante.
Край trente et quarante седи аристократична публика, това не е рулетка, това са карти. Тук банката отговаря за сто хиляди талера отведнъж. Най-високата миза е пак четири хиляди флорина. Тази игра ми беше съвсем непозната и не знаех почти нито едно залагане освен червено и черно, каквито имаше и тук. Та за тях именно се хванах. Цялото казино се струпа край мен. Не помня помислих ли през цялото това време поне веднъж за Полина. Тогава изпитвах някаква непреодолима наслада да хващам и загребвам банкнотите, които се трупаха на купчина пред мен.
Наистина сякаш съдбата ме тласкаше. Този път като че нарочно се появи едно обстоятелство, което впрочем доста често се повтаря в играта. Щастието се залепи, да речем, за червеното и не го напуска десетина, дори петнайсет пъти наред. Бях чул още завчера, че миналата седмица червеното излязло двайсет и два пъти поред; на рулетката такова нещо било даже незапомнено и го разказвали с учудване. Разбира се, че всички тутакси изоставят червеното и още след десет пъти например, почти никой не се решава да залага на него. Но и на черното, противоположно на червеното, тогава не залага никой опитен играч. Опитният играч знае какво значи „своенравие на случая“. На човек му се струва например, че след шестнайсет пъти на червено, седемнайсетият удар непременно ще падне на черно. Новаците се нахвърлят на тълпи на подобни случаи, удвояват, утрояват мизите и ужасно губят.
Но аз по някакво странно своенравие, като забелязах, че червеното излезе седем пъти наред, нарочно се залепих за него. Убеден съм, че в това имаше петдесет на сто самолюбие; искаше ми се да смая зрителите с безумния риск и – о, странно усещане – ясно помня, че изведнъж, наистина без всякакво предизвикателство от страна на самолюбието, ме обзе страшна жажда за риск. Може би, след като мине през толкова усещания, душата не се засища, а само се раздразва от тях и жадува за още усещания, все по-силни и по-силни, до крайна умора. Честна дума, не лъжа, ако правилникът на играта позволяваше да се заложат петдесет хиляди флорина наведнъж, сигурно щях да ги заложа. Наоколо ми викаха, че това е безумие, че червеното излиза вече четиринайсет пъти!
Monsieur a gagné déjà cent mille florins (Господинът вече спечели сто хиляди флорина (фр.).)– чух до себе си нечий глас.
Изведнъж се опомних. Как? Аз съм спечелил тази вечер сто хиляди флорина! Че защо са ми повече? Нахвърлих се върху банкнотите, намачках ги в джоба си, без да ги броя, загребах всичкото си злато, всички фишеци и хукнах навън от казиното. Докато минавах през залите, всички наоколо се смееха, като гледаха моите издути джобове и неравната ми походка от тежестта на златото. Мисля, че то тежеше много повече от половин пуд. Няколко ръце се протегнаха към мен; аз раздавах с шепи, колкото можех да хвана. Двама евреи ме спряха при входа.
– Вие сте смел! Вие сте много смел! – казаха ми те. – Но заминете си утре заран на всяка цена, колкото може по-рано, иначе всичко, всичко ще проиграете…
Аз не ги слушах. Алеята беше тъмна – човек не можеше ръката си да види. До хотела имаше към половин верста. Никога не съм се страхувал нито от крадци, нито от разбойници, даже когато бях малък; не мислех за тях и сега. Впрочем не помня за какво мислех из пътя; мисъл нямаше. Изпитвах само някаква ужасна наслада – от успеха, от победата, от могъществото – не зная как да се изразя. Мяркаше ми се и образът на Полина; помнех и съзнавах, че отивам при нея, ей сега ще бъда с нея и ще ѝ разказвам, ще ѝ покажа… Но вече едва си спомням онова, което тя ми беше говорила одеве, и защо бях отишъл, и всички тези неотдавнашни чувства, изпитани само преди час и половина, сега ми се струваха вече нещо отдавна минало, преодоляно, остаряло – за което ние вече няма да споменаваме, защото сега всичко ще започне отначало. Вече почти на края на алеята изведнъж ме обзе страх: „Ами ако ей сега ме убият и ограбят?“ С всяка крачка страхът ми се удвояваше. Почти тичах. Внезапно в края на алеята отведнъж блесна цял нашият хотел, огрян от безброй светлини – слава Богу: аз съм у дома!
Дотичах до моя етаж и бързо отворих вратата. Полина беше там и седеше на моето канапе пред запалената свещ, скръстила ръце. Тя ме погледна учудено и, то се знае, в тази минута аз съм изглеждал твърде странно. Застанах пред нея и започнах да изхвърлям на масата цялата своя купчина пари.

Другите за Ф. М. Достоевски

“… Това е важно доказателство за Достоевски – … единственият психолог, от който можах да науча нещо: той принадлежи към най-щастливите случаи в живота ми, дори повече, отколкото откриването на Стендал”.
— НИЦШЕ, “Залезът на кумирите”

“Гениалността на Достоевски е безспорна, по силата на изображението може би му е равен само талантът на Шекспир. Но като личност, като “съдия на света и хората”, много лесно можем да си го представим в ролята на средновековен инквизитор … Достоевски е гений, но това е нашият зъл гений. Той удивително дълбоко е почувствал, разбрал и изобразил двете болести на руския човек, възпитани в него от грозната история, тежкия и обиден живот: садистичната жестокост на разочарования от всичко нихилист и – нейната противоложност – мазохизма на съществото, способно не без злорадство да се наслаждава на своето страдание”.
— МАКСИМ ГОРКИ

“Достоевски ми даде повече, отколкото всеки мислител”
— АЛБЕРТ АЙНЩАЙН

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Играчът на рулетка” от Достоевски от тук