Последните Българи – Делиян Маринов
Последните българи“ е концептуален сборник разкази, излизащ от жанровите ограничения. Някои от историите могат да се нарекат хорър-трилър, доколкото може да се нарече хорър-трилър „За мишките и хората“ или криминален роман – „Престъпление и наказание“, тоест има го всичко задължително за жанра, но то е неизбежно и второстепенно, съчетано е с друго, далеч по-шокиращо – реалистичен рисунък на актуален, много сериозен проблем; дълбоки и особено сурови нравствено-социални послания, а и едно почти публицистично точно отразяване на реалността, без излишни художествени украшения върху образите или ситуациите.
Иска се гражданска съвест, буден ум и силен дух, особено от един млад човек, за да забрави за пазарните тенденции на литературата, за модерния „позитивен“ стереотип на приказки и действия, за да се захване, да съпреживее, да потъне толкова дълбоко в страданията, за да изкаже своята истина, да я предаде увлекателно, да завладее читателя и да го поведе през приключенията. За да го накара да мисли.
Доколкото разбрах от самия писател, книгата е била отхвърлена с категорично и грубо мнение от едно от големите издателства. Било му е казано в прав текст да не се занимава с писане.
Като имаме предвид, че авторът е само на 23 години, подобно отхвърляне може да се третира като духовно престъпление. За съжаление, ненаказуемо.
Тежка книга, но и книга, която се чете на един дъх. Грабва и не пуска – докато я четеш, не мислиш. Изживяваш я, разсъжденията – както в живота, идат сами.
Книгата е от „самиздатите“ – част от поредицата „Дракус“, обичайно посветена на фентъзи и фантастика.
Стилизацията на селото, на старците, на традиционното е в стандарта – възрастните хора са страдалци, следващото поколение ги е изоставило, светът им се разпада пред очите ни.
Убедена съм, че никой не си представя връщане назад, най-малко самият автор. Той просто е доловил агонията и е изкрещял по свой си начин.
Има проблясъци, много интересни – като в разказа „Орисия“, където въпреки баналната схема на конфликта богати-бедни, има интересно избухване – доведеният до ръба на унижението старец разстрелва без жал всички участници в една оргия, виновни и невинни. Има интересно зрънце в този разказ, макар и оставено да расте сред неизскубани плевели. С малко повече редакторска намеса, с малко повече работа с автора, този усет към драматичното може да бъде овладян и впрегнат.
Впечатляващ е и есеистичният разказ „Самотата на вятъра“. Хубава ритмика, премерен език, неразпиляна емоция.
Най-доброто попадение е в първия разказ – „Пастирът“. Не толкова в историята, колкото в една тънка психологическа хватка, която ще ви доведе до изненадата на финала. Ето на този усет за внезапното трябва да наблегне Делиян Маринов.
И „Бащи“, този разказ най-силно ме разтърси, а може да се извади от контекста на сборника. Той е общочовешки. Историята може да се развива и в свръхнаселен град. Наследствена ли е орисията ни? Какво я превръща в наследствена? Предубежденията на средата, първичната жестокост. Често оставаме деца цял живот. Деца на родителите си. Защото не можем да се откъснем от общността, която е обрекла и тях, не можем да се откъснем и от травмата си
Накратко и за другите разкази:
- Вземи си, баба, череши – за болката на възрастните и за техните деца и внуци от града, които не са тези, които бяха и трябва да бъдат.
- Кръщение – за типичната българска простотия как можем да скапем всеки празник и за пропастта между хората от селото и града.
- Задушница – за братоубийствените войни, които водим за пари.
- Зачатието – за фаталните жени, чийто единствен грях е че са красиви и обичат мъжете. Личи си по главния герой, знахаря, за афинитета на Янко към билките :-)))
- Обаждане до Америка – за тези, които забравят корените си и за близките им, които отчаяно ги чакат тук и живеят денонощно с мисълта за тях. И за гнусотиите, които се случват, когато са изоставени.
- Реквием за старец и мечка – за старите хора, които се борят в обезлюдените села освен с всичко друго и с природата.
- Пътят към светлината – за вярата, която си проличава точно в изпитанията.
- Самотата на вятъра – за стихиите, които може да имат и разум…
- Последният нестинар – за силата на танца!
Книга, която българският автор дължи на нашата реалност, а аз препоръчвам горещо на всеки български читател.
Не искам да хваля излишно сборника.
Не е чак велик, но подсказва, че зад него има едно талантливо момче, което с много писане, много опит и много помощ от по-опитни от него може да открие гласа си.
Препоръчваме ви да се запознаете и да си закупите хартиен копие. . Поръчайте от автора на лично съобщение във фейсбук. Цена: дузина левчета, които къде не сте ги дали днес?
Download/Свалете книгата “Последните българи” в различни формати от тук
Емоционално написани разкази. Колко са реални решава всеки сам. Благодаря на Чети.ме, че се запознах с този автор.