ПЪРВИЯТ СЛЕД БОГА Любовта и смъртта на Васил Левски – Неда Антонова
„Първият след Бога“ е роман за Васил Левски, нов и необикновен прочит на неговата участ на жертва и саможертва, която век и половина съзнателно се премълчава. Това е книга за обречената любов на Васил Кунчев към жената, която го изпраща до бесилото. Обречена, защото той вече е бил венчан за мечтата си – да види народа си свободен. Защото Лъвский казва: „Преди да встъпя в делото, аз предадох душата си на Бога.“
Освен любовната му драма тук оживява и трагичната самота на Апостола в битката му срещу двете империи – османската поробителка и бъдещата руска освободителка. Срещу тях Лъвский се изправя сам-самичък. Не ги побеждава, но ги надживява. Завинаги. Защото тази битка е за бъдещата България – битка унищожителна, покъртителна, разтърсваща, пречистваща…
Неда Антонова е извършила задълбочено проучване на неизвестните страни от съдебния процес срещу българския Христос. И ни припомня, че вече 145 години историците ни не дават отговор на следните питания, които и до днес висят със страшна сила над България:
- Защо Дякона е осъден на смърт за убийство по показанията на един единствен свидетел, без да са потърсени други?
- Защо още в начало на процеса великият везир е поискал Левски да бъде непременно обесен?
- Защо граф Игнатиев е толкова доволен от присъдата, че бърза да докладва на Петербург за „щастливия изход от Софийската афера“?
Слава Богу, най-сетне се намери българска писател, който да изрече на всинца ни: „Васил Левски не е убиец! Апостола не е извършил убийството, за което е осъден!“
Това не само твърди, но и доказва Неда Антонова.
Нейните открития са логически и исторически защитени.
И са много майсторски въплътени в духа на тази много свята и много чиста книга.
Няколко цитата:
„… аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 1861-во лето да му служа до смърт и да работя по народната воля. И ако това ти не видиш, че си неверен, то децата ти ще видят…“ – Васил Левски
Влезе лекарят. Приведен, уж усмихнат, а брадичката му трепери…
– Мило момиче… да не изморяваме Дякона…
– За какво да си пестя силите, докторе!
– За да застанеш под бесилото така, както си стигнал до него, Левски ефенди… Даже никой да не те види, времето ще бъде там и ще гледа… А времето не само помни, но и припомня…
– Ти каква му беше на Дякона.
– Можех да му бъда жена.
– Жена не можеше да му бъдеш. Никоя не можеше.
– Защо, докторе? Защото е бил женен за делото?
– Не, не делото. Друга е причината. Има едни хора по света, уж родени от баща и майка, а всъщност ръчно сътворени от самия Бог… Понякога, макар и рядко, Всевишният прави такива подаръци на народите. Тези негови собственоръчни творения са необясними, защото за тях няма мярка. Те са извън времето: идват, за да подготвят умовете на хората за бъдещето, живеят в самота и каквото и добро да направят, то тъй си остава неразбрано. Един мой прапрадядо… За него в Андалусия още се носи песен… Яхнал кон и с коня минал по проснато над пропаст дърво, за да отиде при любимата си, скрита от баща ѝ в замък отвъд пропастта. И защо?! Има храброст, която изпреварва нуждата от храброст… И вашият Левски е тъй необясним. Образ на времето, което ще дойде. И затуй непонятен и дори заплашителен. Но пък във всичко истински.
– Хора, пари и оръжие – това са условията за въстанието. Ние хора имаме, оръжието сме го поръчали чрез Данаил Попов и днес то стои в склада му в Турну Мъгуреле, но не можем да го платим.
– Емиграцията няма ли да даде пари?
– Емиграцията не дава, отче. Тя само иска. Въстание, та въстание! Казах им, че трябва да ни помогнат финансово. А Каравелов ми отговори: „Уставът ще ти помогне“. Посочват ми написаното в Устава на организацията: „Частните комитети имат право да набавят средства за делото по начин, за който всички членове са съгласни и който те намерят за добре…“. Веднъж даже казах на момчетата: „На моя отговорност заповядвам: крадете и лъжете за народност! А оня, който под предлог за народното дело краде и лъже за свой частен интерес, ще бъде проклет от Бога и пронизан от хладна кама!“. Аз и тогава, а и сега вярвам, че делото е над всичко! И нищо, направено в негово име, не е грях или престъпление. Свободата ще ни оправдае! И още им казвах: „Юнаците, отдето вземат пари, от тях трябва да се изважда десятъкът и да им се разделя, а другите пари да остават в касата“. Така си мислех да ги овъзмездя, щото те всички са бедни селски момчета и често пъти зарязват млади жени и немощни старци сами да орат и жънат по нивите, а те идват да служат в нашата работа…
– Предприел си насилие?
– Направих го. Ти знаеш, отче, у мене няма думи, които да не са дела.
– Грях е, брате, да смяташ себе си равен на целия останал свят и да вярваш, че щом ти можеш да пожертваш за Отечеството всичко, що имаш, то и другите хора ще могат да го направят! Грях е и да ги съдиш, ако първом са се заклели, щото душата им е възжелала светия тоз подвиг, а подир се стреснат, откъсват се от нея и подкарват живота си ей тъй: наполовина душа, наполовина страх… Дочух, че си казвал пред съзаклятници: „Да продадем иманието си, да заложим жените и децата си, за да откупим Отечеството си!“
– Казвал съм го и пак ще го казвам. Щом свободата на земята и народа ни е всичко, редно е и ние да заложим за нея всичко.
– Слушам те и си викам: а вместо лъжа и кражба за народност не е ли по-добре молба всенародна към по-силните от нас… за помощ…
– Никогаш!!! Аз вярвам на народите, но не вярвам на техните правителства! Всеки народ е дете: мило, щедро и готово да помогне, за да повярва в собствената си сила. Правителството е старец: подъл, страхлив и алчен, зинал да глътне света, макар да знае, че в гроба ще занесе само скапаното си тяло… Затуй викам: сами, със свои сили, със своя пот и жертви… Само тогава българите ще са заслужили свободата си. Не на всяка цена, отче!!! Не! Само на най-достойната, а тя е най-скъпа!
– Ти ли си дошъл твърде рано при нас, Дяконе, или ние сме закъснели за тебе, брате Левски?!…
– Да ме прости Бог, отче, но и аз ще река като Сина Му: „Някои може би си мислят, че съм дошъл да сея мир в света, аз ви казвам: дойдох да сея огън и война“. Защото само чрез огън и война ще изметем тази гнилоч и воня, която се носи откъм Босфора и трови цяла Европа…
– Ех, брате… Омагьосваш народа, вливаш в душата му сили Богови… опиваш човека с пориви и надежди. .. Но той като изтрезнее… като види жена си, милата и добрата, дечицата си – вакли агънца, види стадото си или макар едничката си козица… Изтрезнява в такъв час опияненият и си казва наум, че е по-добре да има малко имание, но сигурно, отколкото онова омайно, но невидимо нещо, наречено свобода. . Как да повярва в нещо, което никогаш е ни виждал, ни сящал… Пък и човек се бои от смъртта, от мъките, дето я предхождат… щото обича живота…
– Какво значение има животът на един човек пред свободата на цял народ!!!
