Телевизии, радия, вестници и социални мрежи днес ни заливат с потоци от слова, изпъстрени с понятия, които очевидно не са съвсем ясни на използващите ги. Политици, журналисти, активни „еколози“, „правозащитници“ и какви ли още не любители на петминутната медийна слава раздават социално правосъдие и заклеймяват със страховити клишета другояче мислещите „вляво“ и „вдясно“, без самите те да са наясно със смисъла на тези и още много други подобни понятия.

И ако някой си позволи да излезе от рамките на модерната измишльотина, наречена „политкоректно говорене“, веднага бива сочен като, едва ли не, престъпник.

Поемайки горния риск, авторът на това издание се е опитал, подбирайки най-често и същевременно най-погрешно употребяваните понятия, да обясни безпристрастно значението им на един нормален, разговорен език.


Изданието, което е пред вас, уважаеми читатели, определено не е някакъв трудно смилаем научен труд в областта на филологията или каквото и да е друго, нито поредната грандоманска заявка за „истина от последна инстанция“. То съдържа в синтезиран вид (Времето ви е скъпо, знам!) споделения опит на автора да се ориентира в сбъркания език на нашето съвремие, заливащ ни със словесния медиен поток от последните десетилетия.
Пиша тези редове с ясното съзнание, че по отношение на редица от последващите текстове ще се намерят доста опоненти, бъркащи фактите и мненията – две понятия, за които ще стане дума.
За целта нека тръгнем от „добрия тон“, използван от възпитаните хора при тяхното словесно общуване, при който предшестващите ни поколения не рядко употребяваха така наречените евфемизми. Което, според академичното дефиниране, ще рече „замяната на думи и/или изрази, смятани за неудобни (неприлични), с други, по-приемливи“.
За жалост, забързаното ни ежедневие остави „добрия тон“ в миналото, палмата на заслугите за което си оспорват представителите на двете гилдии – журналисти и политици – част от онази обществена прослойка, която днес наричат незнайно защо елит или естаблишмънт.
Тоест малка група хора, за които се смета, че превъзхождат в определени области (богатство, спортни или интелектуални постижение и др.) мнозинството от останалите членове на определено общество. В случая ще имаме предвид политическия и медиен „елит“.
През последния половин век, като комичен, ако не прерастваше в трагичен, контрапункт на публичното опростачване, „добрият тон“ бе заменен с политкоректното говорене. Което гласовитите „защитници на човешките права“ развиха в тезата си, че „в демократичните общества никой не бива да се чувства обиден“. Защитавайки тази си теза, те започнаха да изопачават и дори се опитват да забраняват употребата на доста думи при общуването ни. А употребата на евфемизми се засили до степен, извинете за не особено изтънчения каламбур, граничеща с кретенизъм. Но не в смисъла на медицинската диагностика, а като разговорна квалификация, въпреки че и първото не е за изключване.
Наред с това пък сме свидетели и на масово непознаване смисъла на редица думи и понятия. Стигнало до опита да се „преведе“ на български … „Под игото“.
Ето защо текстът по-нататък е един скромен опит за смислово изясняване на най-често и същевременно най-погрешно употребяваните понятия в публичното говорене през последните десетилетия.
И на края, държа да подчертая, че в това си изложение съзнателно съм се стремял, до колкото е възможно, да избягвам академичния език, за сметка на разговорния. Но все пак – изданието е предназначено за четящи хора.

Уви, мнозина са онези, които не правят разлика между фактите и мненията, а в споровете помежду си поставят над всичко своите убеждения. Ето защо нека първо изясним тези понятия.
В превод от латински факт означава „дело, работа, която е станала, която е налице. Истина, истинско положение, действителност.“
Фактите по принцип не позволяват логично оспорване, откъдето е дошла и крилатата мисъл: „Когато фактите говорят и боговете мълчат!“ За жалост практиката сочи друго, което в своята Теория на ограничената вяра много подробно изяснява английският философ от еврейски произход (ето един факт, в който не се съдържа нищо обидно, както вероятно би се сторило на някои объркани „правозащитници“) Хърбърт Спенсър. Тази теория може съвсем накратко да се илюстрира с онзи полуистински, полуанекдотичен случай от преди век и половина в софийската зоологическа градина, където се разказва за шопа, който като видял за пръв път на живо жираф, след известно стъписване отсъдил: „Не, те такова животно нема!“ Което е класически пример за подмяна на факта с мнение.

А самото понятие мнение може да се разтълкува като „определена мисъл или възглед, изразен чрез думи. Преценка за качествата на лица или предмети.“ Субективността на тази преценка обаче, твърде често и не само в ежедневието, подменя обективността на фактите. „Не ме гледай какво върша, а ме слушай какво ти говоря!“ – казва по този повод българският народностен гений.
И накрая – убеждение като „впечатление, възглед, схващане, идея.“
Обикновено, убежденията се изразяват безапелационно, но все пак на базата на някаква логика и факти, дори и те да са неверни. За разлика от вярата, при която нещата се приемат априорно, без необходимост от каквито и да е факти, логически обяснения и доказателства.

След тези встъпителни думи време е да минем към противопоставянето между политкоректността и езикът на омразата
Започваме с тези модерни днес словосъчетания, тъй като уточненията, свързани с тях, в известна степен биха могли да служат като ключ към изясняването на недоразуменията в разглежданата материя.

Политкоректност (политическа коректност) е понятие, което води началото си от 70-те години на XX век и според модерните определения означава, простете за сложността на цитата, няма да се повтаря: „Политически, културно-социологически термин, отразяващ установяването на система от рамки и правила, включително политически коректен език, който има ограничаваща функция във връзка с етически, морални съображения, и тази задържаща и ограничаваща функция е по отношение на всяка обществена и социална изява, която би могла да касае теми от тънък характер, както и възможния и допустим обществен дебат по редица остри обществени проблеми и използваната в такива дискусии терминология.“

В по-сериозните издания, в които словоблудството не е на почит, това сложно определение се изразява с две думи – „евфемистичен език“.

Политкоректното говорене тръгва първоначално от либералните и крайно левите среди в развитите индустриални държави и цели да не бъдат засегнати чувствата на определени етнически или други малцинствени групи, за да достигне днес до доста крайни и абсурдни форми.

Така например, употребата на определени, доскоро напълно приемливи от всички, думи и изрази, в някои страни днес се преследва по съдебен път; дискриминират се световно известни литературни шедьоври, в които те са употребени като части от живата реч на времето, в което се развива действието.

Официално са подложени на лустрация (в случая забрана) произведенията на автори, като Марк Твен, Маргарет Митчъл, Хариет Бичър Стоу и Астрид Линдгрен, заради употребата на думата „негър“. С тази дума (от испански – черен), сиреч чернокож, както по подобие и с думите белокож и жълтокож, преди всичко се установяват факти. Ако пък отделни лица, чрез употребата им изразяват негативно или друго обидно отношение, е всякакъв друг проблем, но не и проблем на езика.

В САЩ думите негър и чернокож засега са официално заменени с определено неточния евфемизъм „афроамериканец“, което напоследък на свой ред също е под въпрос, тъй като също имал „обидни нюанси“. Доста странна логика, защото, ако я приложим, екстраполирайки, към населяващите африканския континент чернокожи хора, би следвало да ги наричаме „афроафриканци“ и така нататък, докато накрая окончателно изгубим способността си за нормално общуване.
И още нещо, като тема за размисъл. Споменатите забрани не ви ли напомнят за аутодафетата и последващите преследвания на другояче мислещите в тоталитарните общества?

Макар и не официално обявени, опитите за използване на разглеждания вид лицемерно говорене в България датират от втората половина на XX век, когато, примерно в Наказателното право, кражбата на лек автомобил бе наречена отнемане за временно ползване. Вероятно за „подслон в дъждовно време“. Цитатът е взет от съдебни протоколи и илюстрира съжденията за кретенизма, направени по-горе.

„Позитивният“ ефект от използването на този език не подлежи на коментар и не означава нищо повече от публично изразено лицемерие – вече по отношение не само на сексуални, расови, екологични и политически въпроси. И докато употребата на този език от некоректни политически лица, с определено манипулативна цел, е обяснимо, макар и неморално, с оглед извличането на евентуални политически дивиденти при определени социални групи, то употребата му от представители на медиите е израз единствено на все по-често срещащата се полуинтелигентност и евтино нагаждачество.

Що се отнася до полуинтелигентността, то краткото ѝ речниково определение полуобразованост не е достатъчно изчерпателно. Малко след Освобождението, това понятие вече не се идентифицира с безобидната полуграмотност или недовършен цикъл от образователна степен. Правилно би било да се определи евентуално като войнстваща посредственост…

 

Не бива да се бърка политкоректният език с езика на нищозначенето, познат на по-старите поколения от публичните изяви на партийните агитатори по времето на социализма, а на по-младите – от тези на брюкселските чиновници. Пример за ефекта от това говорене е доста често споменаваната борба с корупцията, като зачестило словоблудство на публичните лица, единственият реален резултат от което са спад в доверието към институциите, от една страна, и повишаване на корупцията и рекета, сиреч подкупничеството и изнудвачеството, упражнявани от някои длъжностни лица в публичната администрация, от друга. Дори най-страхливият от тях, макар и почтен по принцип човек, започва да се терзае душевно при това масово говорене за ширеща се корупция. „Всички, значи, взимат, само аз ли съм будалата!“, си казват мнозина.
Все пак да поясним тук едно различие. Корупцията (подкупничеството) се състои най-вече в предлагане (и получаване) на парични суми или други блага, за да се извърши нещо нередно. При рекета (изнудването) е на лице и обратното – искане от страна на длъжностното лице на определена сума или някакво благо, за да изпълни, или не изпълни, конкретно свое задължение.
И накрая няколко думи за езика на омразата – обратното на изложеното малко по-горе. С това клише се спекулира доста често и определено некоректно, тъй като позволява фриволно очерняне на опонента. В по-широк план то води дори до преиначаване на историята, в която разкриването на неудобни някому истини се заменя с „бели петна“ или буквална фалшификация. За съжаление, не само публичното говорене в медийното пространство, но и учебниците ни по история изобилстват с примери от този род. В това отношение, сравнени с останалите народи, ние се явяваме „по-католици от папата“.
И тук може би трябва да отделим, с още няколко думи, място и за националния нихилизъм и хейтърството. Националният нихилизъм се дефинира академично като „неоправдано отричане на обществените норми, моралните принципи и културното наследство“ по отношение на една нация, от страна на самите нейни представители. Може да се разглежда, като особен вид психическо заболяване (комплекс за малоценност), засягащо в определени исторически периоди големи групи хора, принадлежащи към една и съща нация.
Вербален израз на горно е зареденото със силен негативизъм и популярно от средата на 20-ти век насам определение „българска работа“, по отношение на нещо, което не ни харесва. То съдържа пълната гама от подценяване, умаловажаване, неглижиране и направо тотално отричане на всичко присъщо или сътворено от една нация.
Засилва се след загубата на България във Втората световна война и установяването на съветската хегемония в страната. Като сериозен фактор за това може да се посочи изключително силната просъветска, великоруска и прославянска пропаганда. След разпада на Източния блок развихрилата се прозападна пропаганда фактически засилва този комплекс, за да достигне до непрекъснатото мазохистично самобичуване, че във всичко България е „на опашката“ в Европа, че и в света.
На обратната страна стои патриотарството, като точно противоположно мислене и поведение на нихилизма, изразяващо се в публични изблици на гордост от злободневни, макар и действителни постижения (примерно в света на спорта) на отделни сънародници, за което патриотарите нямат никаква заслуга, нито пък поемат по този повод някакво лично задължение. Външните му прояви са Бай Ганьовските изблици на публични места, трапезният героизъм и развяването на националния трибагреник където трябва и където не трябва.
Патриотарството се подклажда от псевдонаучни публикации относно произхода на земното население, който тръгвал от древните българи, които освен това са дали на човечеството и най-великите негови пророци, и прочие.
Патриотарството няма нищо общо с патриотизма (родолюбието), при който е на лице обич и преклонение пред родовите особености и силна съпричастност към постиженията на сънародниците, най-вече от миналото, както и ясно изразена готовност за подражателство, в най-добрия смисъл на това понятие. И докато при патриотарите Родината е не особено ясно понятие, при патриотите тя е Отечеството с главна буква, за което те са готови на всякакви жертви.
Малко по-висока степен на патриотизма е национализма, при който вече имаме преклонение и съпричастност към онова качество, което отличава понятието нация от народ, етнос и население, а именно усещането за мисия. Когато това усещане се превърне в чувство за превъзходство и желание за господство над другите нации и народи, национализмът се превръща в шовинизъм, с чийто отрицателни прояви изобилства не само българската история.

 

Думата либерализъм има латински корен и означава най-вече „присъщ на свободата“. Добре звучи, нали! Но какво значи свобода?
Според най-краткото и изчерпателно определение, свободата е „липса на ограничение“. Сиреч – да правиш каквото си поискаш. Една безспорно детска мечта. Само че светът не се състои само от деца, а и на всичко отгоре, се доминира от възрастните. Ето защо, тук веднага се появяват нюансите и условностите, обусловени (което макар и да звучи парадоксално означава всъщност ограничени) от сферата, в която се проявява всяка една свобода. И от тук идват определения като икономически либерализъм, политически либерализъм, религиозен либерализъм, социален либерализъм и какъвто си искате още, зад които обаче, стоят цели философски направления, школи, движения, течения и т.н.
Общото между тях е, че всички спират дотам, до където според тях се простира въпросната свобода. Защото, по шеговитото определение на Алберт Айнщайн „безкрайни (безгранични) са само вселената и човешката глупост“.
Основните ценности на либерализма винаги са били личната свобода, социалният прогрес и веротърпимостта, към които с течение на времето се прибавят: свободата на мисълта, свободната обмяна на мнения, свободната пазарна икономика и разни други свободи, по усмотрение на войнстващите към съответния момент привърженици на либералната идея.
За да се стигне до момента отпреди няколко десетилетия, когато на световната сцена либерализмът прерасна в либертарианство или по-скоро, бе взет на въоръжение от някои не съвсем прозрачни глобални сили. Нека спрем, обаче до тук, за да не навлезем в теорията за световната конспирация.
При либертарианството се издига в култ защитата на личната свобода (Колко възвишено и изкушаващо!), падат редица традиционни забрани от морално и прагматично естество (примерно върху сексуалната свобода, наркоманията, хомосексуализма и педофилията; брауновото движение на хората по света и прочие). Това толкоз изкусително, особено за младежта (във възрастовия период след детството), разширяване на границите, обаче, в един момент достигна до преминаване на свободата в свободия, застрашаваща устоите на човечеството и личната свобода на останалата част от него, което естествено доведе до защитната реакция на обществото и провал на властващия към този момент либерален модел в Европа.
При реализацията на този модел, наречен мултикултурализъм („мулти-култи“), чрез размиване на националните културни особености и смесване на взаимно изключващите се елементи на съществуващите световни култури, бе направен опит за превръщане на пъстрата палитра от народи в една аморфна, лесно манипулируема и управляема глобална маса. Очевидно някъде из задкулисието решиха да се изявяват като богове или поне като генни инженери, забравяйки за поредицата от историческите провали на всички подобни опити, синтезирани още в притчата за Вавилонската кула.
В политически план либерализмът, по исторически причини, се свързва с левите течения, но напоследък в икономическо отношение бе взет на въоръжение от някои десни противници на етатизма, т.е. на какъвто и да е контрол от страна на държавата. Всъщност обаче, отзад се оказаха тоталитарните въжделения на олигарсите и световните монополи.
Либерализмът не бива да се бърка с анархизма, чиято същност се състои в „противопоставяне на властта и йерархичната организация във всички човешки отношения“, като синтезирано академично дефиниране. Което, въпреки убедителните си социално политически доводи, като философски обоснована идеология, в исторически план е водила винаги и единствено до хаос. Причината за този провал на анархистичната идея, както и на мултикултурализма е една – недостатъчно задълбоченото познаване на човешката природа, която по принцип е консервативна и привързана към традициите, реда и единоначалието.
Така стигаме до консервативното, чието модерно определение е „враждебно на новото“. Определението, по конюнктурни причини е твърде некоректно и е оформено единствено в негативна светлина. Иначе то би могло да бъде формулирано съвсем позитивно, като „отстояващо старото, обичайното, изпитаното, традиционното“.
Консервативното по традиция стои в дясното пространство, особено по отношение на разбирането за разпределението на благата и пак по традиция избягва крайностите. Съвременните консерватори застават зад личната свобода, но до там, докъдето тя не засяга свободата на другия. Те са защитници на частната собственост, пазарната икономика, предприемачеството и личната инициатива, но признават ролята и значението на държавата и зачитат обществения интерес. Консерваторите в различните страни се различават по това, че отстояват конкретните традиционни културни, национални и религиозни ценности на своя народ и в този смисъл са повече националисти и по-малко глобалисти (интернационалисти).
По принцип и консерваторите, и либертарианците подкрепят пазарната икономика – тази при която съществени фактори са свободната инициатива и така наречената равновесна цена. Равновесната цена е цената, която се получава при срещата на търсенето и предлагането. Всяко външно повлияване върху тази цена вече е някакво нарушаване на пазарния принцип. Именно степента и обосновката на това вмешателство е в основата на многобройните политикоикономически теории и учения.
Що се отнася до широко рекламираната днес свободна пазарна икономика, то такава на практика няма. Международните икономически санкции и ограничения, налагани от различните правителства по света, както и неизброимите регулации на брюкселските чиновници, прокарвани в страните от Евросъюза, обезсмислят същността на понятието.

 

И така стигаме до понятието демокрация. За него има многобройни определения, но нито едно от тях не може да е обобщаващо поради доста широкия спектър от живота, в който се прилага и голямата продължителност в историческото му развитие.
Напоследък се наблюдават различни опити това обществено-политическо понятие да се използва и на битово ниво, което определено звучи инфантилно.
В исторически план най-древна е така наречената елинска демокрация, която се характеризира с наличието на следните обстоятелства: републиканско управление, избирателен ценз и робовладелски отношения. По тези признаци последната „класическа“ демокрация е просъществувала в Конфедерацията на южните щати на североамериканския континент до победата на Севера и ликвидирането на робството в целия континент.
При съвременната демокрация елементите робство (напълно) и избирателен ценз (в голяма степен) са премахнати за сметка на появилите се модерни доктрини като: власт на мнозинството при спазване правата на малцинствата и толерантност към всички различни (другояче мислещи, можещи и изглеждащи). Тези доктрини много напомнят лозунгите на споменатата вече френска касапница: „Свобода, братство и равенство“ – красиви слова, чиято практическа реализация се оказа невъзможна, най-вече поради несъответствието им с човешката природа. За съжаление, властта на мнозинствата винаги се е израждала във власт на определена, малка клика „избрани“, която бързо е започвала да не зачита правата на същото това мнозинство, от което е произлязла. Що се отнася до толерантността към различните, тя твърде често е получавала в отговор неприязънта на „първоначално онеправданите“ към толерантните, наричани днес презрително от някои „толерасти“. Пример за такава реакция е появата на „черния“, като контрапукт на „белия“, расизъм в САЩ.
Също така, вопиющи примери са и прерастването на търпимостта на мнозинството към представители на други религии и на групи с различна сексуална ориентация, в опити за диктат на последните над първите. Или както гласи българската поговорка „Пусни тарльо под одъра и той ще се качи върху одъра“.
В заключение си струва да се помисли върху сентенцията на Алфред Нобел, който казва: „Демокрацията е стадо идиоти, управлявано от изметта на обществото“. За съжаление, към момента с нищо по-добро не разполагаме.
И на края нека само поясним, в съвсем стегнат вид, понятията:

Плутокрация – плутокрация (от гръцкото плутос – богатство) – управление на парите, сиреч на богатите – нещо, което съществува от край време. Ако пък понякога властта се е завземала от бедняци, то те са се постаравали бързо да забогатеят. Богатите, обаче, почти винаги са упражнявали властта си без самите те да излизат „на светло“, както е и днес. Най-често те избутват напред, като изкуствени патици, някои суетни персони (предимно политици), които да обират недоволството на масите. Истинските държатели на властта (и парите) при плутокрацията се наричат олигарси.
Те са „приватизирали“! и монополизирали законодателната, изпълнителната, дори и съдебната власт, и управлението им се нарича олигархично. В миналото, олигархичното управление се е разглеждало като власт на малцинството, противно на демокрацията – власт на мнозинството.
Клептокрация – клептокрация (от гръцки) – управление на крадците, което, ако изходим от произхода на богатството, се покрива най-често с плутокрацията, а и не само с нея. Управляващите политически фигури тук се наричат клептократи.
Клептокрацията може да се разглежда и като форма на късогледо управление, в което „държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг хора, които са на власт“. За клептокрацията са характерни корупцията, лобизма, прането на пари. За жалост, като клептократични могат да се определят всичките управления на страната ни от 1944 г. насам.
Властта през споменатия период, а и преди това, се е „вземала“ и осъществявала от различните политически партии, което е било закрепяно и в основния ни закон. Това би ни дало известно право да наречем огромната част от републиканските управления партокрация – управление на партиите, като в случая се имат предвид политическите партии. Ако пък вземем предвид обстоятелството, че партиите не са нищо повече от машите и/или „изкуствените патици“ на плутократите, повече обяснения не са нужни.
Някои определят политическите партии като „изкуство за управление на държавата“. А иначе (от латински – pars – част) те са „свободни сдружения на граждани, създадени с цел да формират и изразяват политическата воля на народа чрез избори или по друг демократичен начин“. Има обаче и едно, не особено лицеприятно определение, според което партиите представляват организирани престъпни групи, около които винаги кръжат много наивници.
И нека тук отделим малко внимание на един, на пръв поглед, страничен въпрос: как политическите партии „стигат“ до властта?
Като изключим насилствените начини, т.е. с държавен преврат, стандартният отговор е – чрез избори. Случаите, при които изборните резултати са фалшифицирани, тук няма да разглеждаме, тъй като в езиково отношение те са прекалено елементарни.
Не е съвсем елементарно, обаче, да вникнем в това – какво представлява и как се формира избирателният вот при относително стриктно спазване на законоустановените условия за равнопоставеност на партиите пред гласоподавателите и законите.

 

Азбучен показател

Факт
Мнение
Убеждение
политкоректността и езикът на омразата
евфемизъм
полуинтелигентността
мониторинг
езика на нищозначенето
корупцията и рекета
националния нихилизъм и хейтърството
патриотарството
патриотизма
шовинизъм
вляво или вдясно
прогресивни
реакционни
либерално и консервативно
Свобода
мултикултурализъм
анархизма
свободна пазарна икономика
Авторитарно
Тоталитарно
републиката и монархията
демокрация
Плутокрация
олигарси.
Клептокрация
политически партии
партокрация
избирателният вот
неправителствени организации (НПО)
„професионални протестъри“
социализъм
комунизъм
нацизъм или националсоциализъм
расизъм
антисемитизма
глобализма
фашизма.
Суверенитет
Референдумът
равнопоставеността не винаги дава положителни резултати
върховенството на закона
правова държава
„европейски ценности“


Линкове:

или