Всички имаме склонност да виждаме това, което искаме да видим. С други думи, проявяваме т.нар. нагласа на войника. Като започнем от разделението на лагери и слагането на розови очила и стигнем до изнамирането на благовидни оправдания в личния си живот, ние сме силно мотивирани да защитаваме идеите, в които вярваме, и да отричаме онези, които ни противоречат.

Но ако искаме по-често да намираме верния път, трябва да се потрудим и да възприемем нагласата на съгледвача. За разлика от войника, целта на съгледвача не е да избере едната страна и да защитава само нея в ущърб на другата, а да навлезе в непознатата местност, да проучи терена и да се върне с възможно най-точно съставена карта. Без значение какво се надява да открие, съгледвачът преди всичко иска да разбере каква е реалността.

В “Прозорлив ум” Гейлъф показва, че съгледвачите успяват по-добре да се ориентират в действителността не защото са по-умни или по-знаещи от всички останали, а благодарение на няколко емоционални умения, навици и схващания за света, които всеки е в състояние да усвои. Чрез увлекателни примери – от съвети как да оцелеем сам-самички насред открития океан, през тайната, която спасява Джеф Безос от свръхсамоувереност, и обяснението защо суперпрогностиците превъзхождат агентите на ЦРУ, през Илън Мъск и Виталик Бутерин, до разгорещените спорове в Редит и съвременната предубедена политика – Гейлъф търси отговор на въпроса защо собственият ни ум ни подвежда и как можем да променим начина си на мислене.

 

Когато си представяте човек с отлична преценка, за какви черти на характера се сещате? Може би ви идват наум качества като интелигентност, находчивост, смелост или търпение. Това са все възхитителни добродетели, но има една черта, чието място е начело в списъка, но която бива дотолкова пренебрегвана, че дори си няма общоприето име.
Затова аз реших да и го измисля. Наричам я „нагласата на съгледвача – мотивацията да виждаме нещата такива, каквито са, а не такива, каквито ни се иска да бъдат“.
Благодарение на нагласата на съгледвача разбирате кога сте в грешка, изнамирате пропуските в знанията и логиката си, подлагате на проверка предположенията си и променяте поведението си. Именно тя ви подтиква да си задавате и да се стараете да си отговаряте откровено на въпроси като: „Допринесох ли за онзи спор?“ или „Този риск струва ли си?“, или „Как бих реагирал, ако някой от другата политическа партия постъпи по същия начин?“ Както веднъж казал покойният физик Ричард Файнман: „Първият принцип е да не се самозаблуждаваш – а ти си човекът, който най-лесно може да се заблуди.“
Способността ни да се самозаблуждаваме е широко обсъждана тема от началото на двайсет и първи век до днес. Масмедиите и популярни книги като „Защо вярваме в неверни неща“, „Предвидимо ирационални“, „Защо хората вярват в странни неща“, „Допуснаха се грешки (но не и от мен)“, „Не си толкова умен, за колкото се мислиш“, „Ирационално отрицание“, „Защо всички (други) са лицемери“, „Мисленето“ обрисуваха крайно неласкава представа за човешкия мозък като природно устроен да се самозалъгва – намираме логични обяснения и оправдания за своите недостатъци и грешки, доукрасяваме си фактите по свой вкус, вземаме под внимание само данни и доказателства, които потвърждават предразсъдъците ни и подкрепят нашия политически лагер.
Тази представа не е погрешна, но в нея липсва нещо.
Вярно е, че често намираме логични обяснения и оправдания за грешките си, но понякога и ги признаваме. Променяме си мнението по-рядко, отколкото би трябвало, но по-често, отколкото бихме могли. Ние сме сложни създания, които понякога крият истината от самите себе си, а понякога се изправят лице в лице с нея. Тази книга е посветена на по-малко разглежданата страна на тази монета, на случаите, в които успяваме да не се самозаблудим, и на уроците, които могат да ни преподадат тези успехи.

 

Колкото по-лесно признавате, че грешите, толкова по-често ще сте прави!

 

Неведнъж, докато правех проучвания за тази книга, си давах сметка, че съм пропиляла цяло интервю в опити да убедя събеседника си, че моето становище е правилното, вместо да се помъча да разбера неговата гледна точка. Но в сравнение с преди съм отбелязала напредък, на който сте способни и вие – тази книга цели да ви помогне именно в това. Подходът ми се състои от три стъпки:

1. Разберете, че стремежът ви към истината няма да осуети другите ви цели
Мнозина съзнателно избягват да гледат на действителността реалистично, тъй като смятат, че реализмът би им пречил да постигат целите си – че ако искат да бъдат щастливи, да се радват на успехи и да убеждават другите в идеите си, е по-добре да гледат на себе си и на света през розови очила.
Написах тази книга отчасти за да изясня как всъщност стоят нещата. Битуват множество погрешни схващания за самозаблудата, някои от които дори са били популяризирани от авторитетни учени. Например вероятно са ви попадали статии и книги, в които се твърди, че „според научни изследвания“ самозаблудата допринася за здравата психика и че реалистичният поглед върху света може само да доведе до депресия. В седма глава ще разгледаме съмнителните проучвания, върху които се опират тези твърдения, и ще разберем как психолозите са се излъгали относно ползите от положителното мислене.
Или сигурно споделяте широко разпространеното убеждение, че когато се заемате с трудно начинание като започването на бизнес, да речем, е нужно да сте самоуверени до заслепение. Може би ще се изненадате да научите, че някои от най-известните предприемачи в света очаквали компаниите им да фалират. Джеф Безос оценявал вероятността „Амазон“ да успее на около 30%. Илън Мъск пък давал по 10% шанс за успех и на „Тесла“, и на „Спейс Екс“. В осма глава ще проследим логиката им и ще обсъдим колко важна е кристално ясната представа за рисковете, които поемаме.
Или може би сте съгласни със следното често изказвано мнение: „Е, да, обективността е необходима, ако човек е учен или съдия. Ако обаче е активист, който се мъчи да промени света, не му трябва обективност – трябва му страст.“ В действителност обаче, както ще видим в четиринайсета глава, нагласата на съгледвача допълва страстта. Ще се върнем назад във времето към разгара на СПИН кризата и ще видим как нагласата на съгледвача допринесла съществено за успеха на активистите в стремежа им да възпрат епидемията.

2. Научете методи, които ще ви помагат да виждате ясно
Тази книга изобилства от конкретни техники, които ще ви помогнат постепенно да възприемете нагласата на съгледвача. Как например да си дадете сметка, когато разсъждавате пристрастно? Не е достатъчно просто да се запитате: „Пристрастен ли съм?“ В пета глава ще разгледаме различни мисловни експерименти, като теста на външния наблюдател, теста за избирателен скептицизъм и теста за конформизъм, за да изследваме мисленето ви по отношение на нещата, в които вярвате и които искате.
Как решавате доколко сигурни сте в дадено свое убеждение? В шеста глава ще поупражняваме някои техники за самоанализ, чрез които ще свикнете да определяте с точност степента си на сигурност от 0 до 100 процента и ще се научите да разпознавате усещането, което изпитвате, когато изказвате твърдение, в което не вярвате докрай.
Случва ли ви се понякога, докато се опитвате да изслушате и „другата страна“ по спорен въпрос, да се изнервите или вбесите? Възможно е подходът ви да е погрешен. В дванайсета глава ще споделя няколко идеи как по-лесно да вникваме в мнения, с които не сме съгласни.

3. Оценете предимствата на нагласата на съгледвача в емоционално отношение
Конкретните техники са важни, но се надявам да ви дам нещо повече. Да гледате действителността в очите с цялата и несигурност и разочарования вероятно ви се струва като мрачна перспектива. Докато четете за примерите за „съгледвачи“ в книгата (така наричам хората, които особено добре са усвоили някои от уменията на съгледвача, макар че никой не е съвършен), ще забележите, че те никак не изглежда да са депресирани. Напротив, като цяло са спокойни, весели, закачливи и изпълнени с решимост.
Така е, защото, дори отстрани да не личи, нагласата на съгледвача носи удовлетворение. Човек се окрилява, когато се види способен да устои на изкушението да се самозаблуждава и когато разбере, че може да се изправи срещу реалността, дори и тя да е неприятна. Изпълва се с невъзмутимост, когато разбере риска и приеме шансовете си за успех. И изпитва неподозирана лекота, когато си позволи свободно да размишлява върху идеи и да следва фактите, в каквато и посока да го водят, необременяван от това, което „би трябвало“ да мисли.
Когато се научим да ценим тези емоционални ползи, ни става по-лесно да възприемем трайно нагласата на съгледвача. Именно затова в книгата съм включила някои от най-любимите ми вдъхновяващи примери за съгледвачи, които са помагали и на мен, и на други хора да култивираме у себе си тази нагласа през годините.
Пътешествието ни ще ни отведе в световете на науката, бизнеса, активизма, политиката, спорта, криптовалутата и подготовката за оцеляване в екстремни условия. Ще се поспрем да погледаме културните войни, войните на мамите и войните за вероятностите. По пътя ще разбулим отговорите на загадки като: „Защо на Чарлс Дарвин му се повдигало при вида на пауновата опашка?“, „Какво накарало един професионален скептик по отношение на климатичните промени да промени позицията си?“, „Защо някои жертви на сектоподобни финансови пирамиди успяват да се отскубнат, докато други остават в техен плен?“ Тази книга не е възмутена тирада на тема колко нелогично мислят хората. Не е и опит да ви заставя да разсъждавате „правилно“, като ви смъмря. Вместо това тя е описание на различен подход към живота, подход, роден от стремежа към истината, подход, който носи същевременно ползи и удовлетворение и който, по мое мнение, бива печално недооценяван. Нямам търпение да го споделя с вас.

 

Подвеждащото в мотивираното мислене е, че макар да го забелязваме лесно у другите, нямаме усещането, че мислим мотивирано, когато ние го правим. Когато ние разсъждаваме, ни се струва, че сме обективни. Справедливи. Че безпристрастно претегляме фактите.
Под повърхността на съзнанието ни обаче ние сякаш сме войници, които защитават убежденията си от фактите, които заплашват да ги опровергаят. Всъщност метафората, която отъждествява разсъжденията с отбранителни бойни действия, е толкова плътно втъкана в езика ни, че ни е трудно дори да говорим за мисленето, без да си служим с военна терминология.
Говорим за възгледите си като за военни позиции или дори крепости, построени, за да устояват на нападения. Възгледите ни биват „дълбоко вкоренени“, „добре обосновани“, „изградени върху факти“ и „подкрепяни“ от аргументи. Те „стъпват на здрава основа“. Ние пък имаме „твърди“ убеждения или „непоклатимо“ становище, чувстваме се „сигурни“ в убежденията си или храним „несломима“ вяра в нещо.
Споровете биват или форми на атака, или форми на защита. Ако не внимаваме, някой може да „срази“ логиката ни или да „разгроми“ идеите ни. Може да се натъкнем на „съкрушителен“ довод против нещо, в което вярваме. Другите могат да „оспорят“, да „сринат“, да „подкопаят“ или да „отслабят“ позицията ни. Затова търсим доказателства, които да я „подкрепят“, да я „подсилят“ или да я „потвърдят“. С времето схващанията ни се „затвърждават“, „подсилват“, и „циментират“. Ние от своя страна се „окопаваме“, готови да ги браним, подобно на войници, скрити в окоп, защитени от залповете на врага.
А ако все пак си променим мнението? В такъв случай се „предаваме“. Ако един факт е „неизбежен“, можем да го „допуснем“, да го „приемем“ или да се „примирим“ с него, сякаш му позволяваме да влезе в нашата крепост. Ако си дадем сметка, че позицията ни е „уязвима“, може да я „изоставим“, да се „откажем от нея“ или да „отстъпим“, все едно отстъпваме територия по време на сражение.
В следващите няколко глави ще научим повече за мотивираното мислене или както аз го наричам, „нагласата на войника“ – защо умът ни е устроен по този начин? Помага ли ни мотивираното мислене, или ни вреди?

 

Животът е низ от решения въз основа на личната преценка и колкото по-често успявате да избегнете изкривяването на представите ви, толкова по-добра ще бъде преценката ви.
Именно нагласата на съгледвача ни предпазва от самозаблуди по трудни въпроси, за които хората често намират удобни отговори, например: „Трябва ли да се изследвам за този здравословен проблем?“, „Време ли е да се примиря с напразно хвърлените усилия и да обърна нова страница, или е още твърде рано да се предавам?“, „Ще се промени ли някога към по-добро тази връзка?“, „Каква е вероятността партньорът ми да се откаже от желанието си да има деца?“
На работното място такива трудни въпроси може да звучат така: „Трябва ли наистина да уволня този служител“, „Колко време и усилия трябва да отделя на подготовката за презентацията утре?“, „Сега ли е по-добре компанията, за която работя, да набере значителни средства, или просто се изкушавам от незабавното всеобщо одобрение, което набирането на средства ще ми донесе?“, „Трябва ли наистина да продължавам да изпипвам този продукт, преди да го пусна на пазара, или просто си търся причини да отлагам голямата крачка?“

Нагласата на войника

Нагласата на съгледвача

Мисленето наподобява отбранителни бойни действия. Мисленето наподобява съставяне на географска карта.
Решаваме на какво да вярваме, като се питаме или „Мога ли да го повярвам?“, или „Трябва ли да го повярвам?“ в зависимост от подбудите ни. Решаваме на какво да вярваме, като се питаме: „Вярно ли е?“
Ако разберем, че бъркаме, приемаме грешката като поражение. Ако разберем, че бъркаме, приемаме грешката като повод да усъвършенстваме картата си.
Търсим доказателства в подкрепа на убежденията си. Търсим доказателства, с които да направим картата си по-точна.
Сродни понятия: целенасочено мотивирано мислене, рационализиране, отхвърляне на реалността, самозаблуда, самозалъгване Сродни понятия: мислене, мотивирано от истината, търсене на истината, откривателство, обективност, интелектуална безпристрастност

 

Специалисти от множество области са изследвали от различни ъгли мотивираното мислене – от психолози, през поведенчески икономисти и еволюционни психолози, до философи. Вече се е натрупала богата литература по въпроса: „Каква нужда обслужва мотивираното мислене?“ Обобщила съм отговорите в шест припокриващи се категории: утеха, самочувствие, кураж, убедителност, репутация и принадлежност

1. Утеха: така избягваме неприятните емоции
Нагласата на войника ни помага да избягваме отрицателни емоции като страха, стреса и съжалението. Понякога правим това, бягайки от реалността, подобно на кучето от миникомикса. Друг път пък си търсим утешителни истории за заобикалящия ни свят, без да се вглеждаме твърде отблизо в тях. „Всичко се случва за добро.“ „Хората си получават заслуженото.“ „Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-ярки са звездите.“

2. Самочувствие: така се чувстваме по-добре в кожата си
Способни сме да повярваме в какви ли не твърдения, само и само да защитим егото си, защото те са свързани по някакъв начин със силните или слабите ни страни. Ако бюрото ви е постоянно затрупано от купища книги и документи, може с особена охота да се съгласявате, че „разхвърляността е присъща на творческите натури“. Ако разполагате с времето и средствата, за да пътувате често, сигурно сте на мнение, че „не можеш да се изградиш пълноценно като човек, ако не видиш свят“. Ако не сте се справи-ли добре с теста за интелигентност, навярно подкрепяте мнения като: „Стандартизира-ните тестове не измерват интелигентността, а само умението да се държат успешно тестове.“
С времето представите ни за света се изменят така, че да съответстват на опита ни…
Начинът, по който гледате на себе си, оформя дори най-основополагащите ви възгледи за света. По-бедните хора по-често смятат, че късметът играе огромна роля в живота, докато по-богатите хора обикновено признават единствено неуморната работа и таланта. Когато икономистът Робърт Франк написал в „Ню Йорк Таймс“, че късметът е важна (макар и недостатъчна) съставка на успеха, бизнес коментаторът от консервативната телевизия „Фокс“ Стюарт Варни настръхнал. „Знаете ли колко обидно ми стана, когато прочетох това? – попитал той Франк. – Дойдох в Америка преди трийсет и пет години без пукната пара. Направих нещо от себе си, вярвам, благодарение на много труд, талант и поети рискове, а вие ще ми пишете в „Ню Йорк Таймс“, че това било късмет.“ И тук има изненада: ако човек мисли мотивирано, за да си повдигне самочувствието, това невинаги предполага, че се смята за гениален, талантлив и за всеобщ любимец. Психолозите правят разлика между „самовеличаене“, което означава човек да си подплатява егото с положителни убеждения, от една страна, и „самозащита“, което означава човек да се старае да избягва ударите по егото си. За да се самозащитите, е възможно да бъркате в преценката си, като предполагате най-лошото за себе си. В свое популярно видео ютюбърката Натали Уин нарича тази склонност „мазохистична епистемология“ – „това, от което боли, е вярно“.

3. Кураж: така се мотивираме да се заемаме с трудни начинания
За да вземаме трудни решения и да ги изпълняваме с увереност, се иска кураж. Именно затова хората, натоварени с важни решения, често избягват да обмислят алтернативни планове или слабите места на плана, който смятат да следват. Социологът Нилс Брунсон за известно време се внедрил в една шведска компания през седемдесетте години на миналия век и установил, че когато се провеждали срещи, на които да се „реши“ върху кой проект да се работи, участниците всъщност отделяли съвсем малко време на сравнението между различните възможности. Вместо това те бързо се обединявали около един проект и през по-голямата част от времето изтъквали доводи в негова полза. „Така успяваха да се изпълнят с ентусиазъм – ентусиазъм, който те считаха за необходим, за да преодоляват трудностите“, заключва Брунсон.

Утехата, самочувствието и куражът са емоционални ползи, т.е. крайните мишени на самозаблудата ни сме ние самите. Следващите три ползи от нагласата на войника са малко по-различни. Убедителността, репутацията и принадлежността са социални ползи – при тях крайните мишени на самозаблудата ни са околните посредством нас.

Убедителност: така убеждаваме себе си, за да убедим другите
Всички ние обаче правим това в известна степен, само че не толкова съзнателно – когато трябва да убедим другите в нещо, ние самите се мотивираме да го повярваме и търсим аргументи и доказателства, които да използваме в негова подкрепа.

Репутация: така избираме убеждения, с които създаваме добро впечатление
Когато си избираме дрехи и се колебаем между костюм и дънки, кожа или лен, високи токчета или маратонки, ние завоалирано се питаме: „Какъв тип човек би се облякъл по този начин? Някой изискан, свободолюбив, оригинален, земен? В такава светлина ли искам да ме виждат хората?“
По подобен начин подбираме и възгледите си. Психолозите наричат това явление „управляване на впечатленията“, а еволюционните психолози говорят за „изпращане на сигнали“. Когато обмисляме различни твърдения, ние несъзнателно се питаме: „Какъв тип човек би вярвал в такива твърдения и такъв ли искам да изглеждам в очите на другите?“
Точно както съществува мода при дрехите, съществува мода и при идеите.

Принадлежност: така ставаме част от групата
В някои религиозни общности да изгубите вярата си означава да изгубите брака си, семейството си и цялата мрежа от близки и приятели, на които можете да разчитате. Това е доста краен случай, но всички социални групи си имат възгледи и ценности, които членовете негласно се предполага, че споделят, например: „Климатичните промени са сериозен проблем“ или „Републиканците са по-добри от демократите“, или „Нашата група се бори за благородна кауза“, или „Децата са благословия.“ Заради инакомислие може и да не ви изгонят в буквалния смисъл, но рискувате да се отчуждите от останалите членове на групата.
Принадлежността към една група изисква от вас не само да се придържате към общоприетите разбирания, а и ви заставя да демонстрирате предаността си към групата, като отхвърляте всяко доказателство, което заплашва своеобразната и чест. Хората, които с готовност се припознават като „геймъри“, се отнасят по-резервирано към изследвания, сочещи, че видеоигрите, изпълнени с насилие, са вредни. Хората, които с готовност се самоопределят като католици, приемат по-скептично обвинения към католически свещеник в сексуално посегателство.

 

Когато Илън Мъск решил да създаде компания за космически полети, приятелите му го сметнали за луд. Мъск току-що бил спечелил над 180 милиона долара от продажбата на „Пей Пал“, втората му компания, и възнамерявал да заложи по-голямата част от това състояние на компанията, която скоро щяла да стане „Спейс Екс“.
„Ще се провалиш – предупреждавали го те. – Ще си загубиш всичките пари от „Пей Пал“.“ Един от приятелите му дори направил компилация от видеоклипове на взривяващи се ракети и помолил Мъск да я изгледа с надеждата да го разубеди да преследва нереалистичната си мечта.
Оттук нататък повечето истории за някой човек с „налудничава мечта“ обикновено продължават така: „… но нищо не било в състояние да го спре, защото дълбоко в себе си той знаел, че скептиците грешат.“ Тази история не продължава така. Когато приятелите на Мъск му казали, че вероятно ще се провали, той отговорил: „Ами и аз така мисля. Най-вероятно ще се проваля.“ Всъщност той смятал, че има едва около 10% шанс ракета на „Спейс Екс“ някога да стигне до орбита.
Две години по-късно Мъск решил да инвестира по-голямата част от останалата му от „Пей Пал“ печалба в компанията за електрически автомобили „Тесла“. Шансовете и на това начинание той оценявал на приблизително 10%.
Скромните шансове за успех, които Мъск давал на собствените си проекти, озадачили мнозина. През 2014 г. в предаването „60 минути“ интервюиращият го журналист Скот Пели се опитва да разбере логиката му:

Илън Мъск: Не вярвах, че „Тесла“ има бъдеще. Мислех, че най-вероятно ще се провалим…
Скот Пели: Но вие казвате, че не сте очаквали, че компанията ще има бъдеще? Тогава защо изобщо опитахте?
Илън Мъск: Ако едно нещо е достатъчно важно за вас, трябва да опитате да го постигнете. Дори и вероятният резултат да е провал.

Ниските очаквания на Мъск за успех объркват хората, защото те смятат, че си струва да предприемат нещо ново единствено ако то има шансове за успех. Но съгледвачите не се мотивират от мисълта „Успехът ми е сигурен“. Те се мотивират от мисълта „Това е риск, който си струва да поема“.
[…]
Въпреки това почти винаги можете да направите приблизителна оценка, което е по-добре от нищо. Както видяхме, Илън Мъск изчислявал вероятността за успех на „Тесла“ на 10%, а вероятността и за неуспех на 90%. Но стойността на успеха щяла да бъде огромна – превръщането на идеята за електромобили от неосъществима мечта в достъпна реалност щяло да подпомогне в голяма степен освобождаването на обществото от зависимостта му от изкопаемите горива. Дори и в случай на неуспех, Мъск смятал, че „Тесла“ може да даде поне един важен принос: „Мислех си, че поне ще успеем да разсеем погрешното схващане, че електрическият автомобил трябва да е непременно грозен, бавен и скучен като количка за голф“, казва Мъск пред Пели в предаването „60 минути“.

 

През 1994 г. Джеф Безос имал удобна и добре платена работа като инвестиционен банкер в Ню Йорк, която от известно време все по-често обмислял да напусне, за да създаде компания във вълнуващото ново пространство, наречено интернет.
Но той държал първо да добие ясна представа за вероятностите, пред които щял да се изправи. По негова преценка интернет компаниите, които прераствали в успешен бизнес, били около 10%. Безос предполагал, че уменията му и бизнес идеята му са над средното ниво, но също така разбирал, че това няма да го оправдае, ако пренебрегне напълно средностатистическите шансове. Вземайки предвид всички фактори, той си давал около 30% шанс за успех.
Как приемал той тази степен на риска? Можел ли да понесе вероятността да се провали? Безос си представил, че е на осемдесет години и че прави равносметка на житейските си избори. Пропуснатият бонус за 1994 г. на Уол Стрийт нямало да е причината да го обхванат съжаления десетилетия по-късно. Но пропуснатият шанс да участва в разрастването на интернет със сигурност щял да бъде. „Ако се проваля, хубаво – решил той. – Когато стана на осемдесет, ще съм много горд, че съм опитал.“ Именно това затвърдило решението му да се впусне в начинанието, да напусне работа и да основе компанията, която щяла да се превърне в „Амазон“.
Моделът на мотивацията чрез вяра в себе си предполага, че ако признаете възможността за неуспех, ще се деморализирате или уплашите дотолкова, че няма да смеете да поемате рискове. Според този модел именно хората, които вярват, че провалът е немислим, са тези, които хвърлят най-много усилия да успеят. Но на практика нещата често изглеждат по точно обратния начин – приемането на вероятността от провал още отначало ви действа освобождаващо. Прави ви дързък, а не плах. Дава ви смелостта да поемате рисковете, необходими, за да постигнете нещо голямо.

Когато в едно интервю с Илън Мъск журналистът изрази възхищението си от безстрашието, с което предприемачът се впуска в бизнес начинания, които другите смятат за нелепи, Мъск призна, че всъщност изпитва много силни страхове и че просто се е научил да ги овладява, като се примирява с вероятността от провал. „Тук от полза би могъл да бъде фатализмът до известна степен – обясни той. – Ако просто приемете вероятностите, ще уталожите страховете си. Така например, когато основах „Спейс Екс“, смятах, че вероятността за успех на тази компания е по-малка от 10%, и просто приех, че вероятно ще загубя всичко.“

Хората, които работят по сложни проекти и които осъзнават високия риск от провал, обикновено не разсъждават върху този риск всеки ден. Когато сутрин стават от леглото, те се мотивират от по-конкретни неща – от срещата следващата седмица, на която ще представят проекта си; от поставената цел да доставят първия си продукт през следващия месец; от предизвикателството да разрешат поредния спешен проблем; от напредъка, който са постигнали до момента; от хората, които разчитат на тях.
Но в моментите, в които решават какви рискове да поемат или се оттеглят, за да обмислят житейските си избори, възможността да се почувстват удовлетворени от облога, който приемат – дори и да се окаже губещ за тях, – е от голямо значение. Има една мисъл, която прочетох преди години в някакъв блог, която се запечата в съзнанието ми и от която все още черпя решителност, когато приемам облог, който според мен си струва, но е рискован. Може би ще почерпите решителност от тази мисъл и вие: „Трябва да се настроите, че ако лошият резултат се сбъдне, само ще кимнете с разбиране и ще си кажете: „Знаех, че в колодата има такава карта, знаех вероятността да се падне и бих приел същия облог отново, ако имах същите възможности.“

В ютюб е качено едно рядко старо видеоинтервю с Джеф Безос от 1997 г., около една година след като създава „Амазон“. (Толкова е старо, че първият въпрос на журналиста към Безос е: „И така, кой сте вие?“) Докато Безос разказва с ентусиазъм как си представя бъдещето на интернет търговията, е лесно да се разбере защо инвеститорите намират вълнението му за заразително:

Просто е невероятно… това е ден първи. Самото начало. Зората на електронната търговия. В края на ХХ век напредваме в толкова много и различни области и развиваме толкова много и различни компании. Какъв страхотен късмет, че живеем в такова време?… Мисля, че след хилядолетия хората ще погледнат назад и ще възкликнат: „Еха, наистина е било страхотно да живееш в края на ХХ век на тази планета.“

Тези думи внушават целеустременост. Убеденост. Страст. И не изискват от Безос да се преструва, че успехът на компанията му е гарантиран или дори че е вероятен повече от 50%.
След като чул предложението на Безос, инвеститорът Том Албърг го обсъдил със свой приятел, преди да реши да вложи 50 000 долара от собствените си пари. „Рискът е голям – казва той, – но Джеф има сериозни намерения. Личи си, че е умен човек. И е страшно запален по идеята си.“

Куражът на войника може и да дава добри резултати – поне в краткосрочен план. Но той е крехък вид кураж, който ви принуждава да избягвате или да измисляте убедителни, но неверни обяснения на нови обстоятелства, които може да застрашат способността ви да поддържате вярата си в успеха.
Съгледвачите разчитат на друг вид кураж. Вместо да се мотивират от обещанието за гарантиран успех, съгледвачите се мотивират от съзнанието, че приемат изгоден облог, от който може да са доволни, независимо дали ще го спечелят, или ще го загубят. Дори вероятността за успех при конкретния облог да е ниска, съгледвачите знаят, че общата вероятност за успех в дългосрочен план е много по-висока, стига да продължават да приемат добри облози. Те се мотивират от съзнанието, че спадовете са неизбежни, но в края на краищата ще се компенсират, и че макар провалът да е вероятен, ще могат да го понесат.
Подходът на съгледвача към куража не изисква от вас да жертвате способността си да вземате трезви решения. А това е здрав ви кураж, който няма нужда да се предпазва от реалността, защото се корени в истината.

 

Убеждения и идентичност
Старо правило на добрия тон гласи, че в любезните разговори не бива да се засягат въпроси, свързани с политика и религия. Това е така, защото, както всички знаем, политическите и религиозните възгледи на хората често са част от тяхната идентичност. Когато някой критикува убеждение, станало част от вашата идентичност, го възприемате като лична нападка. Все едно някой обижда семейството ви или тъпче знамето на страната ви. Дори само да разберете, че някой не споделя позиция, свързана с вашата идентичност, сякаш научавате, че играе за противниковия отбор: „А, значи, ти си един от онези.“
Но политиката и религията са просто най-известните примери. Решението ви да кърмите или да използвате адаптирано мляко, изборът ви на език за програмиране и отношението ви към капитализма – всички тези неща може да бъдат част от идентичността ви. Дори и да не са придружени от официални етикети като „демократ“ или „южен баптист“, пак са в състояние да предизвикат същите разгорещени, агресивни и самоотбранителни реакции.
Да сте съгласни с едно мнение не е същото като да се отъждествявате с него.

Убежденията изкристализират в идентичност под натиска на усещането, че човек се намира под обсада от враждебния свят, почти както продължителното налягане свързва въглеродните атоми в диамант. Вземете за пример малки религиозни секти или често осмиваните субкултури като тази на „подготвящите се“ – хора, които вярват, че си струва да се подготвят за природно бедствие или колапс на обществото. Подигравките, преследванията или други форми на заклеймяване заради убежденията ни ни карат да отстояваме позициите си още по-ревностно и ни дават усещане за солидарност с хората от нашата страна на барикадата.

Убежденията стават част от идентичността ви и когато се превърнат в признак на някаква добродетел, с която се гордеете. За много жени например убеждението, че кърменето е важно, олицетворява връзката им с бебето и готовността им да се жертват в името на майчинството. Кърменето е „върховният символ на майката, връзката с детето и любовта“, както гласи един постер на конференция в подкрепа на кърменето. Обратно, много жени чрез отхвърлянето на повелята да кърмят отказват да бъдат поробени от ограниченията на биологията – ограничения, които обикновено ощетяват много по-безмилостно свободата на новата майка, отколкото тази на бащата.

Или помислете за криптовалутата. Тя привлича много от своите истински почитатели не само с обещанието за бързо забогатяване. Привлича ги с обещанието да промени света. Вярата в потенциала на криптовалутите ги прави бунтари, борци за освобождението на човечеството от тиранията на мощните централизирани институции. Както се изразява един от първите привърженици на биткойна: „Ние поставяме началото на една изцяло нова финансова епоха! Лишаваме големите банки от незаслужената им власт над масите, като помагаме да се изгради валута, контролирана от всички!“

 

Признаци, че е възможно убеждението да се е превърнало в идентичност
Понякога е очевидно, че дадено убеждение се е сраснало с идентичността. Ако в първия ред от самопредставянето ви в инстаграм пише „горд веган“, всичките ви приятели са вегани, ходите на вегански събирания и носите вегански значки и тениски, случаят е като цяло ясен. Но за всеки ясен случай като този има множество по-незабележими убеждения, които може да не се придружават от етикет или от официално членство в група, но които въпреки това приемаме лично. За да ги различите, внимавайте за някой от следните признаци:

1. Фразата „Вярвам, че…“
2. Критиката към дадена идеология се посреща с раздразнение
3. Предизвикателен език
4. Морализаторски тон
5. Монопол върху етикетите
6. Злорадство
7. Епитети
8. Нуждата да защитавате мнението си

 

През 1950 г. пионерът в компютърните науки Алан Тюринг предложил тест, който може да се използва, за да се установи дали един изкуствен интелект наистина има съзнание – би ли могъл да създаде впечатлението, че е човек? Ако оценители разговарят един след друг с изкуствен интелект и с истински човек, биха ли могли надеждно да различат кой какъв е?
Днес това се нарича тест на Тюринг. Идеологическият тест на Тюринг, предложен от икономиста Брайън Каплан, изхожда от подобна логика. Той е способ, чрез който може да се определи дали наистина разбирате дадена идеология – можете ли да я обясните така, както би го направил човек, който я изповядва, достатъчно убедително, за да не могат другите да направят разлика между вас и истински последовател?
Ако смятате, че Хаскъл е най-добрият език за програмиране, в състояние ли сте да обясните защо някой може да не го понася?
Ако подкрепяте законния аборт, можете ли да обясните защо някой може да не го подкрепя?
Ако смятате за очевидно, че изменението на климата е сериозен проблем, можете ли да обясните защо някой може да е скептично настроен?
На теория бихте могли да се допитате до поддръжници на другата позиция, за да разберете дали ще издържите теста. Но това невинаги е възможно – отнема много време, а и може да не успеете лесно да намерите слушатели от противниковия лагер, на които да се доверите, че ще изслушат опита ви непредубедено. В повечето случаи гледам на идеологическия тест на Тюринг като на своеобразна Полярна звезда, идеал, който да направлява мисленето ми – представям ли доводите на хората от другата страна така, че поне да звучат като доводи, които те действително биха изложили или подкрепили?

 

Медиите наричат Виталик Бутерин „пророк“, „мозък“, „гений“ и „най-голямата знаменитост на блокчейн движението“. Звездата му изгрява през 2013 г., когато на деветнайсет години Бутерин съосновал блокчейна „Етериум“ и съответната криптовалута етер – една от най-известните криптовалути след биткойна. Приносът на Бутерин в света на криптовалутите е толкова голям, че през 2017 г. един фалшив слух, че е загинал в автомобилна катастрофа, довел до рязък спад в цената на етера, като за няколко часа от стойността му се изпарили милиарди долари.
Като се има предвид репутацията му, може да се очаква, че Бутерин ще говори с непоклатимата увереност на гуру или дори на водач на секта. Странен е обаче този тип водач на криптовалутен култ, който казва както Бутерин: „Никога не съм имал 100% доверие в криптовалутата като сектор. Вижте многобройните ми видеоклипове и статии в блога ми – аз съм последователен в несигурността ми в криптовалутата.“
И действително е такъв. В разгара на криптоманията през декември 2017 г., когато общата пазарна капитализация на криптовалутите достигнала половин трилион долара и останалите почитатели на криптовалутата тържествували, Бутерин попитал скептично в туитър: „Но дали сме го „заслужили“?“ и изброил причини, поради които целият сектор се надценява. Той многократно е предупреждавал хората, че криптовалутите са изключително непостоянни и че могат да се сринат почти до нулата във всеки един момент, и че никой не бива да влага в тях пари, които не е готов да загуби. Всъщност той осребрил 25% от собствените си инвестиции в етер доста преди пика. Когато някои го обвинили в липса на доверие в собствената му валута, той отхвърлил критиката с думите: „Няма да се извинявам, че планирам разумно финансите си.“
Бутерин е също толкова откровен и относно най-добрите съображения „за“ и „против“ стратегическите си решения, както и относно силните и слабите страни на „Етериум“. В една онлайн дискусия за недостатъците на „Етериум“ той се включил без покана и написал: „Според мен най-основателните критики към „Етериум“ такъв, какъвто е в момента, са…“ и изброил седем проблема.
Тази откровеност понякога му създава главоболия. Критиците му го перифразират неблагосклонно (Бутерин признава, че не вярва в „Етериум“!) или го упрекват, че не няма положителна нагласа.
Тогава защо продължава да се занимава с криптовалути? Защото, въпреки че стилът на Бутерин не допада на всички, тези, на които допада, често са интелигентни, обмислят всичко внимателно и имат нагласата на съгледвача – и именно такива хора той иска да привлече към „Етериум“. „Това се дължи отчасти на лични предпочитания – честно казано, бих предпочел да запазя хилядата си последователи в туитър, които уважавам най-много, отколкото всички останали – каза ми той, – и отчасти защото наистина смятам, че такава среда увеличава шансовете на „Етериум“ да успее.“
Независимо дали започвате бизнес, разраствате аудиторията за авторските си текстове, или създавате контакти с потенциални клиенти, вие си изграждате собствена ниша въз основа на начина, по който говорите и действате. Ако се стремите да бъдете съгледвач, вярно е, няма да се харесате на всички. Но както и родителите ви може би са ви учили в детството, това, така или иначе, е невъзможно. Затова по-добре да се стремите да се харесате на хората, които най-много бихте искали да имате около себе си, хората, които уважавате и които ви мотивират да се превърнете в по-добра версия на себе си.

 

Примерът за интелектуална почтеност, за който се сещам най-често, е една история, разказана от Ричард Докинс за времето, когато бил студент в катедрата по зоология в Оксфорд. По онова време в биологията се водел разгорещен спор относно една клетъчна структура, наречена апарат на Голджи – съществувала ли наистина, или била плод на илюзия, създадена от нашите методи за наблюдение?
Един ден гостуващ млад учен от САЩ дошъл в катедрата и изнесъл лекция, в която представил нови и убедителни доказателства, че апаратът на Голджи съществува в действителност. В аудиторията на тази лекция седял един от най-уважаваните оксфордски зоолози, възрастен професор, който бил известен с позицията си, че апаратът на Голджи е всъщност зрителна измама. Естествено, по време на лекцията всички поглеждали крадешком към професора и се чудели – как възприема той тези твърдения? Какво ще каже в отговор?
В края на лекцията възрастният оксфордски професор станал от мястото си, отишъл до подиума в аулата и протегнал ръка на гостуващия учен с думите: „Скъпи приятелю, бих искал да ви благодаря. През последните петнайсет години съм бил в грешка.“ Аулата избухнала в аплодисменти.
Докинс споделя: „От спомена за тази случка все още засяда буца в гърлото ми.“ Всеки път, когато разказвам тази история, и на мен ми засяда буца в гърлото. Такъв е човекът, който искам да бъда – и това често е достатъчно, за да ме вдъхнови да избера нагласата на съгледвача дори когато изкушенията на нагласата на войника са огромни.


Съдържание

Увод
ЧАСТ I. ЗАЩО НИ Е НАГЛАСАТА НА СЪГЛЕДВАЧА 
Глава 1. Два типа мислене
Мотивираното мислене като отбранителна тактика
Пикар възобновява делото
„Вярно ли е?“
Нагласата ви може да замъгли или да избистри преценката ви
Глава 2. Какво защитава войникът
Утеха: така избягваме неприятните емоции
Самочувствие: така се чувстваме по-добре в кожата си
Кураж: така се мотивираме да се заемаме с трудни начинания
За да убедим другите
Репутация: така избираме убеждения, с които създаваме добро впечатление
Принадлежност: така ставаме част от групата
Глава 3. Защо истината е по-ценна, отколкото предполагаме
Правим несъзнателни жертви
Ползите от нагласата на войника и от нагласата на съгледвача
Рационално нерационални ли сме?
Надценяваме непосредствените ползи от нагласата на войника
Подценяваме ползите от изграждането на съгледвачески навици
Подценяваме многобройните и далечни последствия от самозаблудата
Надценяваме социалните вреди
Прецизната карта на реалността е дори още по-нужна днес

ЧАСТ II. КАК ДА РАЗВИВАМЕ САМООСЪЗНАТОСТТА СИ
Глава 4. Характеристики на съгледвача
Усещането, че сте обективни, не ви прави съгледвачи
Интелигентността и знанията не ви правят съгледвач
Възприемането на нагласата на съгледвача ви прави съгледвач
     1. Признавате ли пред другите, когато разберете, че те имат право?
     2. Как приемате личната критика?
     3. Случва ли ви се сами да се опровергаете?
     4. Предприемате ли конкретни стъпки, за да се предпазвате от самозаблудите?
     5. Имате ли на кого да разчитате за градивна критика?
Глава 5. Как да забелязваме предубежденията си
Можем да надникнем в хипотетичната реалност чрез мисловни експерименти
Тестът за двоен стандарт
Тестът на външния наблюдател
Тестът за избирателен скептицизъм
Тестът за пристрастие към статуквото
Често използвани мисловни експерименти
Глава 6. Доколко сте сигурни?
Обичаме да се чувстваме сигурни
Как да измерваме несигурността си
Ако се обзаложите, може да разберете колко сигурни сте в действителност
Тестът на равностойните облози

ЧАСТ III. КАК ДА УСПЯВАМЕ БЕЗ ИЛЮЗИИ
Глава 7. Как да се справяме с реалността
Далече от отчаянието
Честни и самоизмамни начини за справяне
Направете план
Търсете положителното
Фокусирайте се върху друга цел
Може да бъде и по-зле
Показват ли изследванията, че хората, които се самозаблуждават, са по-щастливи?
Глава 8. Мотивация без самозаблуда
Ясната представа какви шансове имате може да ви помогне в избора на цел
Ясната представа за шансовете ви може да ви помогне да адаптирате плана си с течение на времето
Ясната представа за шансовете ви може да ви помогне да решите каква миза да заложите на успеха
Рискове, които си заслужава да се поемат
Логиката на Мъск относно шансовете на „Тесла“ и „Спейс Екс“
Приемането на колебанията ви дава спокойствие
Примирявани с риска
Глава 9. Убедителност без свръхсамоувереност
Два вида увереност
Хората ви преценяват по социалната увереност, а не по епистемната
Два вида несигурност
     1. Покажете, че несигурността е основателна
     2. Давайте информирани оценки
     3. Съставете план
Не е необходимо да обещавате успех, за да вдъхновявате

ЧАСТ IV. КАК ДА ПРОМЕНЯМЕ МНЕНИЕТО СИ
Глава 10. Как да грешим
Променяйте мнението си малко по малко
Колкото по-лесно признавате, че грешите, толкова по-често ще сте прави
Област на учене – общи уроци
„Признаване на грешката“ или „актуализиране на информацията“
Ако не променяте мнението си, някъде бъркате
Глава 11. Вгледайте се в объркаността си
Загадката на пауновата опашка
Неочакваната атака на извънземните
Загадката на ирационалния преговарящ
Случаят с неудобния разговор
Загадката на хомеопатичната болница
Аномалиите се натрупват и предизвикват промяна на парадигмата
Позволете си да сте объркани
Глава 12. Чуйте противниковия лагер
Как да не се поучаваме от разногласията
Вслушвайте се в хора, които смятате за разумни
Вслушвайте се в хора, с които имате интелектуални допирни точки
Вслушвайте се в хора, които споделят вашите цели
Проблемът с „екипа на съперниците“
По-трудно е, отколкото си мислите
1. Разбираме погрешно възгледите на другия
2. Лошите аргументи ни затварят очите за добрите
3. Убежденията ни са взаимносвързани – промяната на едно от тях изисква промяна на други

ЧАСТ V. ИДЕНТИЧНОСТТА ПРЕЗ НОВИ ОЧИ
Глава 13. Как убежденията се превръщат в идентичност
„Войните на мамите“
Какво означава едно нещо да бъде част от вашата идентичност
Усещането, че си сам срещу всички
Чувството за гордост
„Войната за вероятностите“
Признаци, че е възможно убеждението да се е превърнало в идентичност
1. Фразата „Вярвам, че…“
2. Критиката към дадена идеология се посреща с раздразнение
3. Предизвикателен език
4. Морализаторски тон
5. Монопол върху етикетите
6. Злорадство
7. Епитети
8. Нуждата да защитавате мнението си
Глава 14. Носете идентичността си леко
Какво означава да носите идентичността си леко
„Аз не съм послушен републиканец“
Бихте ли издържали идеологически тест за интелигентност?
Ревностната привързаност към идентичността ви пречи да убеждавате другите
Ако разбирате другата страна, бихте могли да промените мнението й
Можете ли едновременно да носите идентичността си леко и да се ангажирате с активизъм?
Гражданите учени и спин кризата
Глава 15. Идентичност на съгледвач
Да преобърнем статуквото и да се възползваме от силите на идентичността
Благодарение на идентичността трудните неща носят удовлетворение
Вашата среда оформя вашата идентичност
Можете да избирате какви хора привличате
Можете да избирате средата си онлайн
Можете да избирате модели за подражание
Заключение
Приложение


За авторa

Джулия Гейлъф е водеща на популярния подкаст Rationally Speaking, където е интервюирала мислители като Тайлър Коуен, Шон Карол, Фил Тетлок и Нийл де Грас Тайсън. Тя е съветник на OpenAI, работи с проекта Open Philanthropy и е съосновател на Центъра за приложна рационалност.
През 2014 г. тя пише няколко статии и записва няколко кратки видеоклипа за Big Think. След разкриването ѝ пред Big Think като експерт по темата за рационалността, през 2014 г. тя е интервюирана от Forbes, Fast Company, и The Wall Street Journal. Особено внимание получава идеята ѝ за водене на „дневник на изненадите“, който е една от техниките, които Галеф използва, за да записва случаи, в които очакванията ѝ са били погрешни, с цел да разпознае личните си погрешни предположения, които разкриват и противодействат на „сляпото петно на пристрастието“. Според Галеф може да е по-лесно да се коригират интернализираните убеждения, като се оформят новите доказателства като изненада.
През февруари 2016 г. Галеф изнася лекция в TED на тема: Защо мислите, че сте прави, дори и да грешите, в която насърчава критичния самоскептицизъм и приоритизирането на достигането до правилната гледна точка с помощта на „нагласата на съгледвача“ (мотивацията да виждаме нещата такива, каквито са, а не такива, каквито ни се иска да бъдат“), вместо да работите за това настоящата ви гледна точка да бъде възприемана като правилна с „войнишка нагласа“ (да се „окопаваме“, готови да ги браним, подобно на войници, скрити в окоп).
През ноември 2016 г. лекцията е отразена в TED Radio Hour на National Public Radio.

Оригиналната беседа на TED Talks „Защо мислите, че сте прави, дори и да грешите“ е гледана над 7.5 милиона пъти. Може да я прегледате на адрес: https://www.ted.com/talks/julia_galef_why_you_think_you_re_right_even_if_you_re_wrong


Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата “Прозорлив ум” на Джулия Гейлъф от тук
или
Свалете от Мега книгата “Прозорлив ум” на Джулия Гейлъф от тук